Выбрать главу

— Който има въпроси, да не се притеснява, моля — каза тя.

Сакъз Сардуня вдигна ръка. Нещо човъркаше мозъка й.

— Слушам те — рече госпожа Лейля.

— Учителко, защо наричаме Япония Далечен изток?

Палавите ученици от последните редове се разсмяха.

— Не се смейте, въпросът е много логичен — заяви госпожа Лейля и обръщайки се към Сакъз Сардуня, топло отговори: — Казваме така, защото е много далеч и много на изток.

— Но Япония е близо за някой, който живее в Китай. А за хората в Австралия там не е Далечният изток, а Близкият север.

Госпожа Лейля поклати глава.

— Много добро наблюдение, браво на теб. Ние, хората, разбираме всичко според собствените си схващания. А всъщност не сме в центъра на света. Никой не е. Къде е „далече“, къде е „близо“, къде е „юг“ и къде — „север“… Това са понятия, които се менят в зависимост от гледната точка на наблюдаващия.

Сакъз Сардуня се усмихна на учителката си с уважение. Пак се върнаха към темата на урока. Докато госпожа Лейля с удоволствие разказваше урока, Сакъз Сардуня си водеше бележки, въодушевена. И както винаги ставаше в часовете по природознание, възропта, когато би звънецът. Как би искала урокът да не свършва. Никога да не свършва.

* * *

Часът по турски мина спокойно. Тъй като учителката, госпожа Селма, беше болна, на нейно място временно идваше друг учител. Всеки направи резюме на прочетения текст в тетрадката си. Ето че дойде ред на математиката!

На урока по природознание Сакъз Сардуня бе щастлива и уверена в себе си. Но по математика беше точно обратното. Часът я затрудняваше.

Не че не обичаше цифрите. Обичаше ги, но, кой знае защо, всеки път в часа по математика се разсейваше. Започваше да мечтае или й ставаше скучно, или пък й се доспиваше. И днес стана така. Просто не можа да се съсредоточи.

Учителят по математика, Синан Саръмтраккулак[3], беше най-строгият учител в училището. Всички се страхуваха от него. Даже и другите учители! Даже и директорът! Даже и котките в двора на училището и чайките във въздуха!

Господин Синан беше нисък и пълен човек с лъскаво лице. Непрекъснато примигваше зад очилата с тъмни рамки и дебели стъкла. Беше почти изцяло плешив. Сресваше малкото си останала коса от дясно наляво, за да прикрие плешивината. Докато разказваше урока на дъската, все кихаше, защото имаше алергия към разни неща. Преди всичко към тебеширения прах. Всеки път, когато господин Синан кихнеше, целият клас извикваше в един глас:

— Наздраве, учителю!

— Добре, добре. Не се лигавете! — скарваше се учителят. След две минути обаче пак кихваше. И пак целият клас се провикваше:

— Наздраве, учителю!

Днес господин Синан бе дошъл подготвен. За да се предпази от тебеширения прах, бе вързал пред носа и устата си кърпичка на точки, та гласът му звучеше малко особено.

— Отворете тетрадките си! И да не чувам глас, ясно! Няма да говорите! Няма да си шепнете! Няма да шавате! Няма да се оплаквате! Няма да мързелувате! Каквото напиша на дъската, ще пишете и вие в тетрадките. Марш, марш! — каза той.

Сакъз Сардуня въздъхна и загриза молива си като мишле. След малко плъзна поглед към ученическата си чанта, която стоеше до нея на пода. Днес носеше атласа си. Не можа да издържи. Тайничко го извади и го сложи на коленете си. Хем гледаше към учителя, хем прелистваше атласа. Отвори на картата на Япония. Значи за някои тя беше Далечният изток, а за други — Близкият север, такова си беше мястото.

— Апчихуууу!

Явно кърпичката не бе помогнала. Учениците пак извикаха в един глас:

— Наздраве, учителю!

— Добре, добре! Не се лигавете! А… аа… апчихуууу!

Кой знае защо, днес Синан Саръмтъраккулак кихаше повече от друг път. Горната част на бузите и челото му бяха станали аленочервени. Бързо изписа една задача на дъската и захвърли тебешира към стената.

— Кой знае отговора на тази задача? Бързо кажете? Разболях се тук, докато се мъча да ви обяснявам.

Няколко ръце бързо се вдигнаха. В часа по математика обикновено вдигаха ръка едни и същи ученици и учителят все тях изпитваше. Но незнайно защо, този път господин Синан присви очи над кърпата си. Погледна към последните редици и хоп, посочи Сакъз Сардуня.

— Ти? Момичето с дългите коси! Как се казваше? — попита той. — Беше нещо като цвете.

Децата прихнаха.

— Сардуня в саксия, учителю!

— Добре, добре, не се лигавете! — скара се на всички господин Синан. — Хайде, отговори, цветно момиче.