Сакъз Сардуня тревожно се огледа наоколо. Дори въпроса не беше разбрала.
— Извинете, малко съм се разсеяла. Бихте ли повторили въпроса?
И без това аленото чело на Синан Саръмтъраккулак стана тъмночервено.
— Ха, разсеяла се била! Аз тук се трепя да ви обяснявам нещо. Има ли признание? Не! Чедо, защо не слушаш? Защо ме разстройвате? На мен ли трябват тия знания? Неее…. Аз и бездруго си знам. На вас трябваш, на вас! Ако сега не слушате, на контролното ще получите нула. Кръгла нула!
Той направи два кръга с палците и показалците на двете си ръце и ги доближи до очите си. Изглеждаше така, сякаш бе сложил още едни очила върху старите.
— Нула! — повтори той.
Сакъз Сардуня тревожно преглътна. Учителят й сигурно щеше да й каже да седне. Но не стана така. Господин Синан зададе още един въпрос.
— Поне кажи защо си разсеяна. Къде ти е акълът?
— В Япония… — каза внезапно Сакъз Сардуня и ахна. Олеле, как изскочи това от устата й!
Смях се разнесе из целия клас.
— Извинете — каза Сакъз Сардуня.
Ала учителят явно не чу извинението.
— Япония, значи??? Я ме погледни! Сега ще ти дам повече домашно, отколкото на останалите! За следващия път всичко да си направила! Иначе ще те оставя да повтаряш, да знаеш!
Още веднъж всички се разсмяха.
— Добре, учителю — каза Сакъз Сардуня.
Тя наведе глава. С пълни със сълзи очи погледна към атласа на пода. Как й се искаше сега да бъде някъде другаде по света. Да тича със слоновете, жирафите и зебрите в Африка; да храни ламите в Южна Америка; да гони елените из Азия; да играе на топка с тюлените на Антарктика… Вместо да слуша в часа по математика как учителят й се кара пред всички. Да можеше да влезе в атласа и да обикаля света.
ТАЙНАТА НА КЪЩАТА
Когато часът по физическо свърши и всички си тръгнаха, Сакъз Сардуня, както винаги, се върна у дома с минибуса. Първите седалки бяха вече заети и тя тръгна към задните редове. Като я видя, Фейяз, който седеше по средата, подхвана:
Вали дъждът, води се леят,
Сакъз Сардуня през стъклото гледа.
Сакъз Сардуня се направи, че не чува. Някои хора бяха такива. Винаги искаха да наранят другите, казваха обидни думи. Беше много по-разумно да не бъдат вземани насериозно.
Тя продължи към най-задния ред. Там беше празно. Мина до прозореца, подпря лицето си на стъклото и се загледа навън. След малко минибусът тръгна. Загледа се във вървящите хора навън, колите, къщите, котките, кучетата и чайките.
Какъв живот кипеше! Какво ли си мислеха всичките тези хора? Детето, което продаваше носни кърпички? Старецът, който си хапваше хляб? Ами тази привлекателна жена, която крачеше тревожно?
Мисълта й се спря на баща й и майка й. Какво ли правеха сега? Те бяха хубави хора, изпълнени с обич. Сакъз Сардуня обичаше семейството си, и то много. Но страшно й се искаше да промени някои неща. През повечето време майка й бе неспокойна, а баща й — замислен. Майка й винаги бе изпълнена с тревога, а баща й — с мисли за работата си. Сакъз Сардуня беше единственото им дете. Може би не бяха поискали друго дете. А може би бяха, но не беше станало. Сакъз Сардуня никога не бе се осмелила да ги попита.
В банята у дома висеше платнена торба за пране с формата на голяма полярна мечка. Сакъз Сардуня беше я нарекла „Чувалът с въпросите, които не бива да се задават“. Всеки път, когато имаше наум въпрос, който не можеше да зададе на баща си и майка си, го хвърляше в торбата. Толкова много въпроси се бяха събрали, че торбата доста се беше издула. Е, понякога не успяваше да се овладее и понеже не можеше да сдържи езика си, дръпваше по някой въпрос от „Чувала с въпросите, които не бива да се задават“.
— Мамо, ти на колко години си? — или — Мамо, май си понапълняла малко, колко килограма си сега?
Но какво можеше да стори? Беше любознателно дете. Пък и да си дете, не значеше ли да си любопитен?
Понякога Сакъз Сардуня се радваше, че е едно дете, друг път недоволстваше от това. Всички много-деца (това беше думата, която бе открила като противоположна на едно-дете), които познаваше, също като нея понякога бяха щастливи, а понякога се оплакваха. Значи нейното положение не беше много различно от тяхното.
Беше доволна, че имаше собствена стая. Не трябваше да споделя с никого играчките, книгите и костенурките си. Но от време на време се чувстваше самота. Лошо ли щеше да е, ако си имаше по-малко братче или сестриче? Или близко приятелче? Не й позволяваха да играе на улицата или да ходи у съседските деца. Затова не можеше да се сприятели с никого. С такива като опърничавия Ефекан от долния етаж не искаше да играе, разбира се. Но в махалата имаше и други деца. Хубави деца, с добри сърца. Искаше да се запознае с тях и да станат приятели. Колко жалко, че майка й не й позволяваше.