— Мамо, ти като малка не си ли играла навън? Аз защо да не мога? — бе я попитала веднъж.
— Нашето време беше различно — беше отвърнала госпожа Хайал. — Когато аз бях дете, по улицата минаваха само една-две коли. А сега са като река! Автобуси, таксита, маршрутки, мотоциклети… Светът се промени. Всичко се развали. Едно време, като нарязвахме домата, замирисваше на домат! Сега няма! Вече не можеш да намериш домат като домат. Всички миришат на слама.
Сакъз Сардуня не беше разбрала връзката между въпроса, който бе задала, и отговора, който получи.
— Ама аз не искам домат… искам да имам приятел, с когото да играя.
— Добре, мила. И аз ти казвам, че както не остана домат, който да мирише на домат, така не остана такова нещо като игра навън. Точка!
Сакъз Сардуня бе разбрала, че майка й няма да я изслуша. И се отдаде на книгите. Още от малка те бяха най-добрите й приятели. Най-вече романите и разказите. И стихове обичаше. В стаята си имаше много книги. Освен това редовно взимаше книги от библиотеката на училището и след като ги прочетеше, ги връщаше.
Минибусът спря. Сакъз Сардуня осъзна, че са пристигнали до къщи. Унесена в мисли, не бе усетила как е минало времето. Взе чантата си и тръгна към предната част на колата. Добре че беше петък. Тя обичаше да ходи на училище (е, имаше моменти, когато не обичаше), но винаги чакаше с нетърпение края на седмицата. Краят на седмицата значеше разходка с баща й. Двамата сядаха в парка и гледаха хората, които се разхождаха край морето, ядяха локумени вафли и чоплеха слънчогледови семки. И много разговаряха. Това беше най-хубавото: баща и дъщеря неспирно разговаряха.
Тъкмо беше стигала до средата на минибуса, когато немирният Фейяз й подложи крак. За малко Сакъз Сардуня да падне. В последния момент се хвана за дръжката на седалката и така се спаси. Но джобът на панталона й се закачи за седалката и се скъса. Щом видя това, Фейяз започна да се смее.
— Ха-ха-ха, сега майка ти ще ти се скара!
— Защо направи това? — попита Сакъз Сардуня, хем смаяна, хем ядосана.
— Че какво съм направил? — Фейяз разпери ръце на настрани. — Аз съм невинен.
— Хайде, слизаш ли? — извика шофьорът от предната седалка. — Проблем ли има?
Шофьорът, господин Сезаи, не беше забелязал какво става. Ако искаше, Сакъз Сардуня можеше да се оплаче от Фейяз. Но не го направи. Всъщност обаче, ако някой ученик умишлено се отнася лошо с друг, трябва да се уведомят учителите и персонала на училището.
Сакъз Сардуня се насочи към вратата.
— Няма нищо — измърмори тя.
Господин Сезаи се усмихна.
— Довиждане, Сардунченце-момиченце.
Сакъз Сардуня слезе от минибуса. Когато вдигна глава, забеляза, че Фейяз е залепил нос на прозореца и се плези. Нещо неподобаващо на неговата възраст. Някои момчета, дори на единайсет, се държаха като петгодишни. А също и някои момичета.
Трудно беше да си дете. Ако беше голяма, щеше да си има работа и собствен дом. Щеше да бъде много хубаво, ако вместо на училище всеки ден отива в офиса си. Нямаше да се налага да се качва на училищния автобус заедно с разни неприятни хора. Вечер можеше да гледа колкото си иска телевизия и да си ляга в колкото поиска. Нямаше да има домашни. Животът на възрастните беше по-лесен, но те дори не го забелязваха. Защото бяха забравили какво са патили като деца. Ако си спомнеха, щяха да разберат колко са добре. А те винаги се оплакваха.
Веднъж бяха говорили с баща й за това.
Господин Хасан се бе засмял.
— Но, чедо, много по-трудно е да ходиш на работа, отколкото на училище. Там всеки ден научавате нещо ново. Излизате в междучасия и си играете. А дните на възрастните са едни и същи. И игри няма! Много е скучно да си възрастен.
— Скучно ли? — бе се учудила Сакъз Сардуня. Според нея да си голям, значеше да си свободен. Как можеше свободата да е скучна?
— Като пораснеш, ще разбереш — бе отвърнал господин Хасан.
Сакъз Сардуня не обичаше и този израз. Защо трябваше да чака десет години, за да разбере нещо? Защо не можеха сега да й обяснят?
* * *
Издавайки звуци като кашлица на великан, минибусът потегли. Докато мигне, беше завил зад ъгъла.