Сакъз Сардуня се опита да оправи скъсаното на панталона си. Не стана. Майка й непременно щеше да се ядоса.
— На толкова години стана и още не можеш да опазиш дрехите си — щеше да каже тя.
С уморени крачки влезе в блока. Живееха на третия етаж. Имаше асансьор, но той все се разваляше. Затова бе свикнала да се качва пеша. Обичаше да се изкачва по стъпалата, защото така си представяше живота на хората зад затворените врати.
Тръгна бавно нагоре. До носа й стигаха разни миризми: патладжани, пипер, пържени тиквички… кисело мляко с чесън… пържени картофи и кюфтета… Стомахът й стържеше. На обяд нищо не беше яла. Не й се ядеше. Чак сега разбра колко е гладна.
Погледна вратите. Обувките бяха оставени отвън и изрядно подредени. От двете страни на прага имаше саксии. От апартамента на Ефекан се носеше звукът на прахосмукачката. От отсрещния апартамент миришеше на перилни препарати.
В домовете все чистеха. Триеха стъкла, метяха килими. А улиците и площадите не бяха така чисти. Сакъз Сардуня не разбираше. Хората се грижеха за къщите си, а се отнасяха лошо с града, в който живееха. Изхвърляха празни кутии през прозорците на колите, плюеха по земята шлюпките на семките, след пикник оставяха боклука. Как може да са такива чистници у дома, а на улицата да са толкова мърляви? Това също бе една от загадките в света на възрастните, която не можеше да разбере.
Стигна до третия етаж и спря да си отдъхне. Имаше ключ, но звънна на вратата. Обикновено майка й веднага отваряше. Но кой знае защо, днес се забави.
Сакъз Сардуня понечи да извади ключовете си, когато вратата безшумно се отвори. Госпожа Хайал се появи с тревожна усмивка на лицето.
— Дойде ли си, мила? Добре дошла.
— Скъсах си панталона — каза Сакъз Сардуня. По-добре беше да казва истината.
— Няма нищо, случва се. Съблечи се да го зашия — каза госпожа Хайал.
— Не се ли ядоса? — попита Сакъз Сардуня, докато събличаше горнището на анцуга си.
Майка й сякаш не я бе чула. Изглеждаше разсеяна.
— Почакай да взема кутията с иглите — измърмори, докато се отправяше към задната стая.
— И не съм обядвала — добави Сакъз Сардуня.
Настъпи кратко мълчание.
— Нищо, чедо, не е важно, сега ще си хапнеш — чу се гласът на госпожа Хайал от другата стая.
— Ама не се ли ядоса? — попита отново Сакъз Сардуня. Този път мълчанието продължи по-дълго.
Тогава Сакъз Сардуня разбра, че нещо става. Щом майка й не продумваше за неща, на които преди реагираше, щом не продума и за това, че не е обядвала, значи нещо не беше наред.
Какво ставаше у дома? Какво криеше майка й от нея?
НЕОЧАКВАНО ПЪТУВАНЕ
Когато Сакъз Сардуня влезе в хола, се учуди. Баща й, господин Хасан, седеше на креслото. Никога по това време не си беше вкъщи.
Господин Хасан си стоеше ей така и гледаше през прозореца. Нито четеше вестник, нито решаваше кръстословица, нито правеше сметки. Даже очилата не бе си сложил. Странно! Баща й беше най-работливият човек, когото познаваше. За първи път го виждаше да седи, без да прави нищо.
— Умната ми щерка, работливото ми мозъче, добре дошла — каза господин Хасан, щом я видя. — Как си днес?
Сакъз Сардуня се усмихна. Баща й се гордееше с нея. Винаги й казваше хубави неща и я поощряваше.
— Добре съм.
Седна на края на креслото и облегна глава на врата на баща си. Вдъхна оная позната миризма. Малко на лосион за бръснене, малко на сапун. Години наред госпожа Хайал купуваше все един и същ сапун за дома. И в банята, и в кухнята всички ползваха дафинов сапун.
— Как мина училището? — попита господин Хасан.
— Имам браво от госпожа Лейля, учителката ни по природознание.
— Едно браво и от мен тогава.
— Но… по математика ми се скараха.
Господин Хасан се усмихна топло.
— Не се притеснявай. И най-добрите ученици понякога получават ниска оценка. И най-умните се объркват. Дедите ни са казали: Всеки може да е по-добър.
— Какво значи това?
— Значи, че никой не може да знае всичко. Дори да си много добра в някоя област, непременно има някой, който да е по-добър от теб.
— Но ти знаеш всичко.
— Аз ли? И аз не знам — каза господин Хасан.
Сакъз Сардуня не можа да повярва. Баща й беше най-знаещият между познатите й.
Точно в този момент майка й я повика.
— Сакъз Сардуня!
— Ъъъ?
— На мама не се казва „ъ“, мила, а „моля“.
— Моля?
— Ела да ми помогнеш да приготвим масата.