Выбрать главу

Сакъз Сардуня взе чиниите от кухнята и ги подреди на масата. После подреди и вилиците, ножовете, чашите и салфетките. През това време наблюдаваше и баща си с крайчеца на окото. Усещаше, че нещо витае наоколо. Обърка се.

— Май пак се унесе — обади се госпожа Хайал, влизайки с тенджера макарони в ръце. — Какво се замисли пак като кукумявка?

— Какво е кукумявка?

— Вид птица.

— Тя мисли ли?

— Непрекъснато — отвърна госпожа Хайал.

Сакъз Сардуня сви вежди:

— Откъде знаеш? Може хората само така да си мислят. Птиците нямат език, за да разкажат.

— Ох, дете, просто така се казва.

Така се казва… Това също беше едно от нещата при възрастните, които не можеше да разбере. Щом хората сами избираха думите, какво значеше „така се казва“? Да не би думите сами да решаваха? Искаше да попита, но се въздържа и скри мислите за себе си.

Масата беше готова и всички седнаха. Винаги докато се хранеха, разговаряха и си разказваха какво са правили през деня. Но сега цареше необичайна тишина.

Тъкмо бяха привършили супата, когато господин Хасан погледна госпожа Хайал и каза:

— Вече трябва да кажем на дъщеря си.

— Кое? — веднага попита Сакъз Сардуня.

Госпожа Хайал бутна настрани празната купичка и се усмихна насила.

— На мен и баща ти ни се налага да пътуваме.

— Пътуване ли? — попита Сакъз Сардуня. — Защо?

Как? Кога? Къде?

— Утре тръгваме — каза майка й.

— Но ние с татко щяхме да излизаме на разходка… — каза почти разплакана Сакъз Сардуня.

Господин Хасан хвана ръката на дъщеря си.

— Като се върнем, ще излезем, обещавам ти. Не е дълго пътуване, само за една седмица.

— Една седмица ли? — извика Сакъз Сардуня. — Това е много дълго! И защо досега не ми казахте?

— Сега стана ясно. И ние не знаехме — отвърна майка й. — Докато ни няма, ще те гледат баба ти и дядо ти. Отдавна не сме ходили у тях, не са те виждали, сигурно много им е домъчняло за теб. Имаш късмет. Кой знае как ще те глезят.

Това беше вярно. Баба й и дядо й много я обичаха. И Сакъз Сардуня ги обичаше.

— Но бабини не живеят тук. Ако отида у тях, няма да мога да ходя на училище.

Колко странно. Досега винаги беше завиждала на възрастните, че не трябва да ходят на училище. Даже понякога сутрин се преструваше, че е болна, само и само да не отиде. А ето сега не искаше да изпусне нито ден.

— Не се безпокой. Баща ти говори с директора и взе разрешение. Ще пропуснеш само пет дни, не са много. Ще поискаме от учителите темите на уроците, които ще изпуснеш. Ще ги настигнеш.

Докато говореше, майка й пълнеше чинията й с макарони. Сакъз Сардуня попита тревожно:

— Добре, а къде заминавате?

— В чужбина — каза баща й, избягвайки погледа й.

Сакъз Сардуня знаеше, че когато възрастните избягват погледа ти, значи крият нещо. Любопитството й още повече се разгоря. Изведнъж й се прииска да прегърне баща си и да му каже: „Няма проблем, татенце, на мен всичко можеш да ми кажеш“, но не можа да го стори. Уплаши се да не го откаже съвсем.

— Само за една седмица — повтори майка й. — По работата на баща ти. И аз трябва да го придружа. Иначе щяхме да те вземем. Но ти обещаваме, следващия път ще тръгнем заедно.

— Ами какво ще стане с Ден и Нощ? Кой ще ги гледа?

Господин Хасан и госпожа Хайял се спогледаха. Явно не бяха помислили за това.

— Ще ги сложа в един буркан и ще ги взема със себе си — заяви Сакъз Сардуня.

Госпожа Хайал вдигна вежди.

— Не може, дъще. Ами ако Душко ги изяде?

Душко беше котаракът на баба й. Дебел, оранжев и мързелив. Имаше навик да пъха в устата си каквото му попадне. Веднъж изгриза топките на пантофките на Сакъз Сардуня, а друг път разля мастилницата и облиза мастилото. Цял месец езикът му беше син.

Господин Хасан се намеси:

— Майка ти е права. Пък и жалко ще е за тях. Може да се уморят по пътищата.

— А кой ще ги гледа? — попита Сакъз Сардуня.

— Най-добре да ги оставим на съседите на долния етаж, точка — обяви госпожа Хайал.

На Сакъз Сардуня не й допадна идеята. Не се доверяваше на Ефекан, сина на съседите. Това палаво момче можеше да даде нещо лошо на костенурките. Възрази, но не я послушаха. Беше несправедливо. Баща й и майка й бяха взели решение, без да я попитат.

Сакъз Сардуня си обеща: когато пораснеше и станеше майка, винаги щеше да изслушва своите деца. Нямаше да ги отминава само с „Добре, добре…“.

Изяде насила макароните си. И когато станаха от масата, се затвори в стаята си.

Стаята й бе нейното убежище. Прекарваше тук голяма част от деня, особено в края на седмицата. Огледа се наоколо. Рафтовете бяха пълни с разноцветни неща: тетрадки, гривнички, колиета, фигурки на коне и кучета, рисунки на катерички… На стената в сребърна рамка висеше снимка на цялото семейство в зоопарка. Отзад се виждаха синьо-зелените папагали. До нея, на друга снимка, беше тя по време на спектакъла на училищния театър. Сакъз Сардуня играеше принцеса. Но не харесваше ролята си. Беше скучно да си принцеса. През цялото време стоеше в една кула и чакаше принцът да я освободи. По-интересно беше да си принц — имаше си кон, ламя и сабя. Всички вълнуващи приключения бяха за принцовете. Беше несправедливо.