— Нямаше да е толкова лошо, ако ги имахме сега тези мерцедеси.
Непрестанно говорехме за богатства, слава, огромни договори за Сали, рекордни продажби на романите, които един ден щях да напиша.
— Мисля си — казваше Сали, — че е чудесно да си писател. Ти си страхотно мечтателен и непрактичен и хората си въобразяват, че могат да те мамят колкото си искат. А после сядаш и написваш роман за тях, в който добре ги описваш що за свине са всичките, книгата има страхотен успех и ти получаваш купища пари.
— Бедата е там, че сигурно не съм достатъчно мечтателен…
— Ех, де да можех да си хвана за любовник някой наистина богат мъж. Я да видим… Не бих искала повече от три хиляди на година, апартамент и сносна кола. Точно сега бих направила всичко, за да стана богата. Ако си богат, можеш да си позволиш да се бориш за наистина добър договор; не е необходимо да грабваш първото предложение… Разбира се, аз ще бъда абсолютно предана на мъжа, който ме поддържа.
Сали говореше подобни неща много сериозно и очевидно си вярваше. Беше в особено състояние на духа, неспокойна и раздразнителна. Често избухваше без особен повод. Непрекъснато говореше за намиране на работа, но не правеше никакви усилия да си намери. Издръжката й обаче до този момент не беше спряна и преживявахме много евтино, тъй като на Сали повече изобщо не й се излизаше вечер и не й се искаше да вижда други хора. Веднъж Фриц дойде на чай. След чая ги оставих двамата сами и отидох да напиша едно писмо. Когато се върнах, Фриц си беше отишъл, а Сали седеше, обляна в сълзи.
— Този човек ме отегчава ужасно! — ридаеше тя. — Мразя го! Искам да го убия!
Но само след няколко минути беше отново напълно спокойна. Започнах да правя вечния „преъри ойстър“. Сали, свита на кравайче на дивана, пушеше замислено.
— Чудя се — изведнъж каза тя — дали не съм бременна.
— Божичко! — За малко не изтървах чашата. — Наистина ли мислиш така?
— Не зная. При мен е много трудно да се каже: имам толкова нередовен… Понякога ми се гади. Може да съм яла нещо…
— Не е ли по-добре да отидеш на лекар?
— Мисля, че трябва да отида. — Сали се прозя апатично. — Но няма защо да бързам.
— Разбира се, че има защо! Отиваш на лекар още утре!
— Виж какво, Крис, на кого, по дяволите, мислиш, че заповядваш? По-добре да не бях споменавала нищо за това! — Сали се готвеше да заплаче отново.
— Е, добре! Добре! — побързах да я успокоя аз. — Прави каквото искаш. Това изобщо не е моя работа.
— Извинявай, мили! Не исках да те обидя. Да видим как ще се чувствувам утре сутринта. Може и да отида на лекар в края на краищата.
Не отиде, разбира се. На другия ден наистина изглеждаше много по-весела. — Хайде да излезем довечера, Крис. Тази стая ми омръзна. Нека и ние да поживеем малко!
— Права си, Сали. Къде искаш да отидем?
— Нека да отидем в „Тройка“ и да поговорим с онзи стар идиот Боби. Може и да ни почерпи с нещо за пиене — човек никога не знае!
Боби изобщо не ги почерпи, но предложението на Сали се оказа добро, независимо от това. Точно както си седяхме на бара в „Тройка“, ние се заприказвахме за първи път с Клайв.
От този ден нататък бяхме почти винаги заедно. Нито веднъж не го видях трезвен. Каза ни, че изпивал по половин бутилка уиски преди закуска и нямах никаква причина да не му вярвам. Често правеше опити да ни обясни защо пиел толкова много — пиел, защото бил много нещастен. Но защо бил толкова нещастен — така и не разбрах. Сали винаги ни прекъсваше, за да каже, че е време да излизаме или да се преместим на друго място, или да изпушим по една цигара, или да пием по още едно уиски. Тя пиеше почти толкова, колкото и самият Клайв. Като че ли никога не се напиваше, но понякога очите й изглеждаха ужасно, като сварени. С всеки изминат ден пластът грим по лицето й сякаш ставаше все по-плътен.
Клайв беше много едър мъж, с подчертано римска красота, който тъкмо започваше да пълнее. Имаше онзи тъжен, разсеян вид на американец, който е винаги привлекателен; и е дваж по-привлекателен у човек с толкова много пари. Беше тъжен, замислен и малко объркан: смътно копнееше да се забавлява, без да е сигурен как трябва да пристъпи към това. Като че ли никога не знаеше дали наистина се забавлява, дали това, което ние правехме, може наистина да се нарече забавление. Непрекъснато трябваше да го уверяваме. Това ли беше истинското забавление? Истинската гарантирана кулминационна точка на Приятното Прекарване? Така ли? Да, да, разбира се, беше чудесно! Беше прекрасно! Ха, ха, ха! Високият му ученически смях се носеше, ечеше гръмко, ставаше доста изкуствен и секваше рязко на една объркана въпросителна нотка. Не се осмеляваше да направи и крачка без наша подкрепа. И въпреки това, дори когато се обръщаше към нас с някоя молба, аз долавях странни, лукави нотки на сарказъм в гласа му. Какво ли в същност си мислеше за нас?