— Какъв ли е бил този човек? — попита Клайв, гледайки надолу. — Сигурно някоя важна клечка, а?
— Един бог знае — отговори Сали, прозявайки се. — Погледни, мили Клайв, залезът е прекрасен, нали?
Беше напълно права. Ние нямахме нищо общо с онези немци, които крачеха там долу, нито с мъртвеца в ковчега, нито с думите по знамената. Само след няколко дни, помислих си аз, ние вече няма да имаме нищо общо с цели деветдесет и девет процента от населението на земята, с мъжете и жените, които изкарват прехраната си, обезпечават живота си, безпокоят се за бъдещето на децата си. Може би точно така са се чувствували хората от средните векове, когато са вярвали, че продават душите си на Дявола. Усещането беше необикновено, въодушевяващо, приятно. Но същевременно бях и малко изплашен. Няма връщане назад, казах си аз. Изгубен съм.
На другата сутрин отидохме в хотела в обичайното време. Стори ми се, че портиерът ни изгледа доста особено.
— Кого желаете да видите, мадам?
Въпросът ни се видя толкова странен, че и двамата се засмяхме.
— Как кого? Номер 365, разбира се — отговори Сали — А вие какво си помислихте? Още ли не ни познавате?
— Страхувам се, че това не може да стане, мадам. Господинът от стая 365 напусна хотела тази сутрин.
— Напусна ли? Искате да кажете, че е излязъл за днес? Странно! В колко часа ще се върне?
— Нищо не спомена за връщане, мадам. Замина за Будапеща.
Докато стояхме с ококорени очи, към нас забързано се приближи сервитьор с бележка.
„Скъпи Сали и Крис — пишеше вътре. — Не мога повече да кисна в този проклет град и затова заминавам. Надявам се да се видим някога. Клайв.“
(„Това е в случай, че съм забравил нещо.“)
В плика имаше три банкноти от по сто марки. Банкнотите, увехналите цветя, четирите чифта обувки, двете шапки на Сали (купени в Дрезден) и моите шест ризи бяха целият ни актив от посещението на Клайв. Отначало Сали беше много сърдита. После прихнахме да се смеем:
— Е, Крис, страхувам се, че хич не ни бива за изнудвачи. Нали така, мили?
През по-голямата част от деня обсъждахме въпроса дали заминаването на Клайв е било предварително обмислено. Бях склонен да мисля, че не е така, Представях си го как напуска всеки нов град и всяка нова група познати горе-долу по същия начин. Съчувствувах му, и то доста.
После дойде ред и на въпроса какво да правим с парите. Сали реши да отдели двеста и петдесет марки за нови дрехи: петдесет марки щяхме да пропилеем още същата вечер.
Пилеенето на петдесетте марки обаче не беше чак толкова голямо забавление, колкото си го представяхме, На Сали й стана лошо и не можа да изяде чудесната вечеря, която си поръчахме. И двамата бяхме угнетени.
— Знаеш ли, Крис, започвам да си мисля, че мъжете винаги ще ме изоставят. Колкото повече си мисля, за толкова повече мъже се сещам, че са ме изоставили. Това е направо отвратително.
— Аз никога няма да те изоставя, Сали.
— Наистина ли, мили? Сериозно ти говоря, струва ми се, че съм нещо като Идеалната Жена, ако разбираш какво искам да кажа, Аз съм от онези жени, които лесно могат да отнемат чуждите мъже, но никога не успявам да задържа някой мъж за дълго. Аз съм жената, за която мечтае всеки мъж, но само докато ме постигне; след това открива, че в същност не е така.
— По-добре е да бъдеш такава, отколкото Грозното Пате със Златното Сърце, нали?
— … Иде ми да се пръсна от яд, като си представя как се държах с Клайв. Не трябваше да го притеснявам толкова много за пари, Сигурно си е помислил, че съм просто една обикновена проститутка като всички останали. А аз наистина го обожавах — в известен смисъл… Ако се бяхме оженили, щях да направя човек от него. Щях да го накарам да се откаже от пиенето.
— Ти му даде такъв добър пример.
И двамата се разсмяхме.
— Дъртата свиня можеше поне да ме напусне с един приличен чек.
— Няма значение, мила. Риби като него още много в морето.
— Не ме интересува — отговори Сали. — Писна ми да бъда проститутка. Никога повече няма да погледна мъж с пари.
На другата сутрин Сали се почувствува много зле. И двамата го отдадохме на пиенето. Лежа до обяд, а когато стана, припадна. Настоях веднага да отиде на лекар, но тя отказа. Около пет часа припадна отново и изглеждаше така зле след това, че фройлайн Шрьодер и аз извикахме лекар, без изобщо да я питаме.
Лекарят пристигна и стоя дълго. Ние с фройлайн Шрьодер седяхме във всекидневната и чакахме да чуем диагнозата. За наша голяма изненада обаче той си тръгна внезапно и много бързаше. Дори не надникна при нас да ни каже довиждане. Веднага отидох в стаята на Сали. Беше седнала в леглото, със застинала безжизнена усмивка на лицето.