— О, привет на двама ви! Седнете, моля. Колко е часът? — Тя се обърна неспокойно и потърка очи: — Откъде дойдоха всичките тези цветя?
— Ние ги донесохме.
— Вие сте чудесни! — Сали се усмихна разсеяно. — Извинете ме, че съм такава глупачка днес. От този проклет хлороформ е… Главата ми е пълна с него.
Постояхме само няколко минути, На път за в къщи фройлайн Шрьодер беше ужасно разстроена:
— Едва ли ще повярвате, хер Ишиву, но нямаше да го взема така присърце, дори ако беше собствената ми дъщеря. Ах, като гледам как се мъчи клетото дете, бих предпочела аз да лежа там на нейно място — честна дума!
На следващия ден Сали беше много по-добре. Всички отидохме да я видим: фройлайн Шрьодер, фройлайн Меир, Боби и Фриц. Разбира се, Фриц нямаше ни най-малка представа какво се беше случило. Казахме му, че е оперирана от някаква малка язва на стомаха, Както се случва с хората, които не са посветени, той направи какви ли не неволно и поразително уместни намеци за разни щъркели, детски колички и бебета изобщо. Дори разказа една скандална история с известна дама от берлинското общество, за която се говорело, че наскоро била оперирана незаконно. Сали и аз не смеехме да се погледнем в очите.
На другия ден вечерта я посетих в болницата за последен път. На сутринта трябваше да я изпишат. Беше сама и седнахме на балкона. Сега изглеждаше горе-долу добре и можеше да се движи из стаята.
— Казах на сестрата, че днес не желая да виждам никого освен тебе. — Сали се прозя вяло. — Хората ме уморяват толкова много.
— Искаш ли и аз да си отида?
— О, не — възрази тя без особен ентусиазъм, — щом си отидеш, и някоя от сестрите ще влезе и ще се разбъбри. Ако не изглеждам достатъчно весела и жизнена, ще наредят да остана допълнително още един-два дена в този ад, а аз не бих могла да издържа повече.
Тя се загледа мрачно надолу към тихата улица:
— Знаеш ли, Крис, донякъде ми се иска да бях родила това детенце… Щеше да бъде чудесно. От един-два дни някак си чувствувам какво значи да си майка. Разбираш ли, седях тук снощи дълго време съвсем сама, прегърнала тази възглавница, и си представях, че е моето бебенце. Изпитвах някакво прекрасно чувство, сякаш бях изолирана от целия свят. Представях си как детето ще порасне, как ще работя за него и как, след като съм го сложила да спи нощем, ще излизам да правя любов с отвратителни възрастни мъже, за да спечеля пари за храната и дрешките му… Няма защо да се смееш така, Крис… наистина си представях!
— Добре де, защо не се омъжиш и не си родиш едно дете?
— Не зная… Имам чувството, че съм изгубила всякакво доверие в мъжете. Изобщо не ми трябват повече. Дори и ти, Кристофър, ако излезеш сега на улицата и те прегази такси… може и да съжалявам донякъде, разбира се, но в същност ще ми бъде съвсем безразлично.
— Благодаря ти, Сали.
И двамата се разсмяхме.
— Разбира се, че не исках да кажа това, мили — поне не се отнася за тебе. Не гледай какво приказвам сега, в това състояние. В главата ми идват какви ли не налудничави идеи. Раждането на бебета кара човек да се чувствува страшно примитивен, като някакво диво животно или нещо подобно, което закриля малките си. Но бедата е там, че аз нямам никакви малки, които да закрилям… И сигурно за това се държа толкова лошо с всички.
Може би донякъде в резултат на този разговор дойде и ненадейното ми решение да анулирам всичките си уроци и да напусна Берлин колкото може по-скоро, като отида някъде на Балтийско море и се опитам да започна да работя. Почти нищо не бях написал от Коледа насам.
Струва ми се, че Сали почувствува известно облекчение, когато й казах за моите планове. И двамата се нуждаехме от промяна. Поговорихме неопределено, че по-късно тя ще дойде при мене; но още тогава чувствувах, че няма да го направи. Плановете й бяха много неустановени. След известно време можела да отиде в Париж, в Алпите, или в Южна Франция, ако намери пари.
— Но вероятно — добави тя, — просто ще продължа да си стоя тук. Ще бъда напълно щастлива, Като чели свикнах с това място.
Завърнах се в Берлин към средата на юли.
През цялото това време не бях получавал никакви вести от Сали, освен пет-шест картички, които си разменихме през първия месец на моето отсъствие. Не се изненадах много, като разбрах, че тя беше напуснала стаята си в нашия апартамент.
— То се знае, аз много добре разбирам защо си отиде. Не можех да й предоставя такива удобства, каквито имаше право да очаква. Още повече че няма течаща вода в стаите. — Очите на горката фройлан Шрьодер бяха пълни със сълзи. — И въпреки това, бях ужасно разочарована… Фройлайн Боулс се държа много мило, не мога да се оплача. Настоя да си плати за стаята до края на юли. Имах право да си получа парите, разбира се, защото не ме предупреди до двадесет и първи — но никога не бих го направила на въпрос… Тя беше такава очарователна млада дама.