— Имате ли адреса й?
— О, да, и телефона. Ще й позвъните, разбира се. Тя много ще се зарадва да ви види… Другите господа идваха и си отиваха, но вие, хер Ишиву, си останахте истински приятел. Знаете ли, аз все се надявах, че ще се ожените. Щяхте да бъдете идеална двойка. Вие имахте такова добро, стабилно влияние върху нея, а тя пък ви поразвеселяваше, когато се увличахте прекалено много във вашите книги и науки… О, да, хер Ишиву, вие може да се смеете, но човек никога не знае! Може би все още не е късно!
На другата сутрин фройлайн Шрьодер ме събуди много развълнувана:
— Хер Ишиву, можете ли да си представите! Затворили са банката „Дармщадтер унд национал“! Няма да се учудя, ако хиляди хора се разорят. Млекарят разправя, че след две седмици ще има гражданска война! Какво ще кажете, а!
Слязох на улицата веднага щом се облякох. И наистина пред филиала на банката на ъгъла на „Нолендорфплац“ имаше цяла тълпа мъже с кожени чанти на гърба и жени с мрежи за пазаруване — жени като самата фройлайн Шрьодер. Железните решетки бяха спуснати върху прозорците на банката. Повечето хора гледаха втренчено, като зашеметени към заключената врата. На нея беше окачено малко съобщение, красиво напечатано с готически шрифт, подобно на страница от класически автор. То гласеше, че президентът на Райха е гарантирал внесените пари. Всичко било наред. Само че банката нямало да работи.
Едно малко момченце си играеше с обръч сред тълпата. Обръчът се търколи в краката на една жена. Тя моментално се нахвърли върху него: „Du, sei bloss nicht so frech!12 Нахално зверче! Какво търсиш тук!“ Обади се и още една жена, нападайки изплашеното дете: „Я се махай! Не разбираш ли?“ А трета го попита гневно и със сарказъм: „Сигурно и ти имаш пари в банката, а?“ Момченцето побягна, преди да е избухнал накипелият им гняв.
Следобед беше много горещо. Новите извънредни постановления бяха публикувани подробно във вечерните вестници — в стегнат стил, написани по указание на правителството. Открояваше се едно тревожно заглавие, обградено с кървавочервени линии; „Всичко рухва!“ Нацистки журналист напомняше на читателите, че утре, четиринадесети юли, е националният празник на Франция. Несъмнено, добавяше той, тази година французите ще празнуват с особен ентусиазъм поради изгледите за краха на Германия. Влязох в един магазин за Готови дрехи и си купих панталон от каша за дванадесет марки и половина — жест на доверие от страна на Англия. После слязох в метрото, за да отида при Сали. Живееше в един блок с тристайни апартаменти, проектиран като „градче“ на художниците. Той се намираше недалеч от „Брайтенбахплац“. Самата тя ми отвори. — Здра-а-е-вей, Крис, свиня такава!
— Здравей, мила Сали!
— Как си?… Внимавай, мили, ще ми развалиш прическата. След няколко минути трябва да излизам.
Никога не бях я виждал в бяло. Отиваше й. Но лицето й изглеждаше поотслабнало и състарено. Косата й, подстригана по нов начин, беше красиво накъдрена.
— Много си елегантна — възхитих й се аз.
— Наистина ли? — Сали се усмихна с обичайната си Доволна, мечтателна, стеснителна усмивка. Последвах я в хола. Едната стена беше изцяло заета от прозорец. Имаше червени дървени мебели и много нисък диван, отрупан с ярки възглавнички с ресни. Едно пухкаво миниатюрно кученце скочи на крака и се разджафка. Сали го вдигна на ръце и се впусна да го целува, като издаваше напред устни, без да го докосва:
— Freddi, mein Liebling, Du bist soo sussi!13
— Твое ли е? — попитах аз, забелязвайки подобряването на немския й акцент.
— Не. На Герда е — момичето, с което живея в този апартамент.
— Отдавна ли я познаваш?
— Само от една-две седмици.
— Какво представлява?
— Добра е. Адски стисната. Аз трябва да плащам почти за всичко.
— Тук е хубаво.
— Така ли мислиш? Стаята я бива. Във всеки случай е по-добра от онази дупка на „Нолендорфщрасе“.
— Защо напусна? Да не сте се скарали с фройлайн Шрьодер?
— Не, не съвсем. Само че ми писна да я слушам да говори. Направо ми проглуши ушите с приказките си. Да ти кажа право, тя е една ужасна стара досадница.
— Много държи на тебе.
Сали сви рамене, нетърпеливо и с безразличие. Забелязах, че през целия ни разговор тя избягваше погледа ми. Последва дълго мълчание. Чувствувах се объркан и малко смутен. Питах се кога ще бъде удобно да се извиня и да си отида.