Свих рамене и рекох:
— Съжалявам, Сали. Направих, каквото можах. Но нали знаеш, че с журналистика не се занимавам.
Последва сърдито мълчание. Тщеславието ми беше накърнено.
— Боже мой, зная кой ще ми я напише, ако го помоля! — възкликна Сали и изведнъж скочи на крака. — Защо, за бога, не се сетих по-рано за него? — Грабна телефонната слушалка и набра някакъв номер:
— Здравей, мили Курт…
След три минути тя му беше обяснила всичко за статията. Постави обратно слушалката и обяви победоносно:
— Чудесно! Ще я напише веднага… — направи внушителна пауза и добави: — Това беше Курт Розентал.
— Кой е той?
— Никога ли не си чувал за него? — Това подразни Сали и тя се престори на крайно изненадана. — Мислех, че се интересуваш от кино? Той е най-добрият млад сценарист напоследък. Печели купища пари. Ще напише статията само за да ми услужи, разбира се… Казва, че ще я издиктува на секретарката си, докато се бръсне, и ще я изпрати направо до апартамента на редактора. Той е чудесен!
— Сигурна ли си, че този път ще бъде това, което иска редакторът?
— Да, разбира се! Курт е истински гений. Той може Да прави всичко. Точно сега пише роман в свободното си време. Толкова е зает, че може да го диктува само докато закусва. Онзи ден ми показа първите няколко глави. Честна дума, мисля, че е най-добрият роман, който някога съм чела.
— Така ли?
— Такъв писател харесвам аз — продължи Сали, като старателно избягваше погледа ми. — Той е страхотно амбициозен и работи непрекъснато. Може да напише всичко, каквото пожелаеш. Сценарии, романи, пиеси, стихове, реклами… И никак не е надут. Не е като онези младежи, които започват да говорят за Изкуство и да си въобразяват, че са най-големите писатели на света, само защото са написали по една книга. Противни са ми…
Макар и да бях много ядосан, не можах да не се разсмея:
— Откога започна да ме осъждаш така яростно, Сали?
— Аз не те осъждам — тя не можа да ме погледне в очите, — не е вярно.
— Просто съм ти противен, нали?
— Сама не зная какво е това… Като че ли си се променил някак си…
— Как съм се променил?
— Трудно ми е да ти обясня… В тебе сякаш няма никаква енергия, нито пък искаш да постигнеш нещо. Ти си такъв дилетант. Това ме дразни.
— Много съжалявам. — Обаче моят престорено-шеговит тон прозвуча доста изкуствено. Сали се намръщи, свела поглед към малките си черни обувки.
— Не бива да забравяш, че аз съм жена, Кристофър, А жените харесват силните и решителните мъже, които се борят докрай и успяват да направят кариера. Жената иска да бъде нежна към мъжа и да закриля слабата му страна, но той трябва да има и силна страна, която тя да уважава… Ако някога обикнеш жена, не й позволявай да разбере, че изобщо ти липсват амбиции. Това е моят съвет. В противен случай тя ще започне да те презира.
— Да, разбирам… И на този принцип ли избираш приятелите си — новите си приятели?
Тук тя кипна.
— Много ти е лесно да се подиграваш с моите приятели за това, че имат достатъчно ум за бизнес. Ако са богати, то те сами са си спечелили парите… Ти май считаш себе си за по-добър от тях?
— Да, Сали, щом ме питаш — ако изобщо са такива, каквито си ги представям — считам, че аз съм по-добър от тях.
— Ето, пак започваш, Кристофър! Съвсем в твой стил! Точно това не мога да понасям у тебе. Ти си самомнителен и мързелив. Щом каза такова нещо, би трябвало да можеш и да го докажеш.
— Как доказва човек, че е по-добър от другите? Освен това нищо подобно не съм казал. Мисля само, че съм по-добър от тях — това е просто въпрос на вкус.
Сали не отговори. Запали цигара и леко се намръщи.
— Ти смяташ, че съм се променил — продължих аз. — Ако трябва да бъда съвсем откровен, същото съм си мислил и аз за тебе.
Сали сякаш не се изненада.
— Така ли мислиш, Кристофър?… Може би си прав. Не зная… А може и да сме си все същите. Сигурно сега се виждаме един друг такива, каквито сме наистина. Ние сме страхотно различни в много отношения, нали разбираш.
— Да, забелязал съм това.
— Мисля си — каза Сали, като пушеше замислено, забила поглед в обувките си, — че малко нещо сме се надраснали един друг.
— Може би… — усмихнах се аз. Беше очевидно какво в същност имаше предвид. — Във всеки случай не е необходимо да се караме за това, нали?
— Не, разбира се, мили.
Последва мълчание. След малко казах, че трябва да си вървя. Сега и двамата бяхме доста смутени и изключително любезни.
— Сигурен ли си, че не искаш кафе?
— Не, много благодаря.
— А искаш ли чай? Специален е. Подарък ми е.
— Не, Сали, много ти благодаря наистина. Действително трябва да тръгвам.