— Знаеш ли, миличък Фриц — каза Сали, като сбърчи носле и погледна към мене, — твоята беда е, че ти в същност още не си срещнал подходящата жена.
— Може би е така — Фриц се замисли сериозно. Черните му очи станаха влажни и сантиментални. — Може би аз все още търся идеала си…
— Но ти ще я откриеш някой ден, сигурна съм, че ще я откриеш. — С един поглед Сали включи и мене в тази шега.
— Наистина ли мислиш така? — На лицето му засия широка усмивка и той я погледна с искрящи очи.
— Вие не мислите ли така? — Сали се обърна към мене.
— Не зная — отговорих аз, — защото никога не съм могъл да открия какъв е идеалът на Фриц.
По една или друга причина този отговор му хареса. Навярно го възприе като някаква похвала и каза напевно:
— А Крис ме познава много добре. Щом Крис не знае, е, предполагам, че никой не знае.
После дойде време Сали да си тръгва.
— Трябваше да се срещна с един мъж в „Адлон“ в пет часа — обясни ни тя, — а вече е шест! Но няма значение, нищо няма да й стане на тази стара свиня, ако почака малко. Иска да му стана метреса, но да пукна, ако се съглася, преди да е платил всичките ми дългове. Така му и казах. Защо всички мъже са такива скотове? — Тя отвори чантичката си и бързо прекара червило по устните си и молив по веждите си. — О, между другото, Фриц, мили, бъди истински ангел и ми заеми десет марки. Нямам пукната пара за такси.
— Да, разбира се! — Фриц бръкна в джоба си и й плати без никакво колебание, като същински герой.
Сали се обърна към мене:
— Ще дойдете ли у нас на чай някой ден? Дайте ми телефонния си номер. Ще ви позвъня.
Тя сигурно си въобразява, че имам много пари, помислих си аз. Е, това ще й бъде за урок, веднъж завинаги. Написах телефонния си номер в мъничкия й кожен бележник. Фриц я изпрати до вратата.
— Е! — възкликна той, като се върна с подскоци и ликуващо затвори вратата. — Как ти се вижда, Крис? Нали ти казах, че е красавица?
— Наистина ми каза!
— След всяка среща ставам все по-луд по нея! — Той си взе цигара и въздъхна от удоволствие. — Още кафе, Крис?
— Не, много благодаря.
— Знаеш ли, Крис, мисля, че и тебе хареса.
— О, глупости!
— Честна дума, така е! — Фриц изглеждаше доволен от това. — Сигурно ще я виждаме често отсега нататък!
Когато се върнах обратно в къщата на фройлайн Шрьодер, така ми се маеше главата, че трябваше да полежа на леглото половин час. Черното кафе на Фриц е най-отровното, което някога е съществувало.
След няколко дни той ме заведе да чуя как пее Сали.
„Лейди Уиндърмиър“3 (чувам, че повече не съществува) беше един най-обикновен бар с претенции за художественост и се намираше съвсем близо до „Тауенцинщрасе“. Собственикът очевидно се беше постарал да го обзаведе така, че да прилича колкото може повече на Монпарнас. Стените бяха покрити със скици, нарисувани върху листите за меню, карикатури и театрални снимки с автографи („На единствената Лейди Уиндърмиър“, „На Джони, от все сърце“). Самото Ветрило, уголемено четири пъти, беше поставено над бара. На подиума в средата на стаята имаше голямо пиано.
Много бях любопитен да видя как ще се държи Сали. Не зная по каква причина си представях, че ще бъде много нервна, но тя изглеждаше съвсем спокойна. Имаше учудващо дълбок, дрезгав глас. Пееше лошо, без никакво чувство, с безжизнено отпуснати ръце, но въпреки това изпълнението беше по своему ефектно заради изумителната й външност и изражението, с което казваше, че пет пари не дава за това какво мислят хората за нея. С небрежно отпуснати надолу ръце и с усмивка, която казваше „то си е ваша работа“, тя пееше:
Доста й ръкопляскаха. Пианистът, красив младеж с руса къдрава коса, се изправи и й целуна тържествено ръка. След това тя изпя още две песни — едната на френски, другата на немски, които нямаха същия успех.
След пеенето последва още целуване на ръка и после всички се насочиха към бара.
Сали, изглежда, познаваше всеки посетител на бара. Към всички се обръщаше на „ти“ и „мили“. За бъдеща жена с леко поведение тя имаше учудващо слаб усет за бизнес или такт. Прахоса много време, като даваше аванси на един възрастен господин, който очевидно би предпочел да си побъбри с бармана. По-късно всички доста се напихме. След това Сали трябваше да си тръгне, защото имаше някаква среща, и управителят седна на нашата маса. Той и Фриц одумваха английските перове. Фриц беше в стихията си. Взех решение, за кой Ли път, никога вече да не посещавам подобни заведения. — След известно време ми позвъни Сали и както беше обещала, ме покани на чай.