— Слушай, Сали, как точно изглеждаше този младеж?
— Беше висок горе-долу колкото теб. Блед, мургав. Веднага се виждаше, че не е американец по рождение. Говореше с чужд акцент…
— Можеш ли да си спомниш дали спомена за някой си Шраубе, от Чикаго?
— Я да видя… Да, разбира се! Даже много ми говори за него… Но, Крис, откъде, за бога, знаеш това?
— Ами ето каква е работата… Слушай, Сали, имам да ти направя едно ужасно признание… Не зная дали някога ще ми простиш.
Същия този следобед отидохме в полицейския участък на „Александерплац“.
Оказа се, че разпитът е нещо много по-унизително, отколкото предполагах. Поне така беше за мене. Сали, дори и да се чувствуваше неловко, не го показваше изобщо. Тя описа подробно случая на двамата очилати полицейски служители с такъв енергичен, ясен и делови тон, сякаш беше дошла да се оплаква за изгубеното си пуделче или ставаше дума за някой чадър, забравен в автобуса. Полицаите — очевидно и двамата глави на семейства с деца — отначало бяха доста шокирани. Често топяха писалките във виолетовото мастило и преди да започнат да пишат, правеха нервни, безсмислени кръгови движения с лакти. Държаха се доста рязко и грубо.