— А сега за този хотел — каза строго по-възрастният от тях. — Предполагам, вие сте знаели, преди да отидете там, че това е един съмнителен хотел?
— Е, не можехме да отидем в „Бристол“, нали така? — Сали говореше с кротък и благоразумен тон. — Те и бездруго нямаше да ни пуснат там без багаж.
— А, значи вие нямахте никакъв багаж? — По-младият се нахвърли победоносно върху този факт, сякаш беше от особена важност. Силно потъмнялата му от слънцето полицейска ръка започна методично да се движи по обикновения кариран лист. Дълбоко въодушевен от темата си, той не обърна ни най-малко внимание на отговора на Сали.
— Аз обикновено не нося куфар с дрехи, когато някой мъж ме покани на вечеря.
По-възрастният обаче веднага схвана най-същественото:
— Значи чак в ресторанта този младеж ви покани да… ъ-ъ го придружите до хотела?
— Не преди да привърши вечерята.
— Скъпа млада госпожице, — по-възрастният се облегна на стола си с вид на саркастичен баща, — позволете да ви запитам дали често имате навика да приемате подобни покани от съвършено непознати мъже?
Сали мило се усмихна. Тя беше самата невинност и искреност:
— Но вижте какво, хер комисар, той не беше съвсем непознат. Това беше годеникът ми.
При тези думи и двамата подскочиха на столовете си. Младият дори направи едно мастилено петънце точно в средата на девствената страница — вероятно единственото петно във всичките безупречно чисти досиета на полицейското управление.
— Искате да ми кажете, фройлайн Боулс — въпреки грубостта му, в очите на по-възрастния вече се забелязваше проблясък на доброта, — искате да ми кажете, че сте се сгодили за този младеж, след като сте го познавали само от половин ден?
— Разбира се.
— Това не е ли, ами… доста странно?
— Да, така мисля и аз — сериозно се съгласи Сали. — Но знаете ли, в днешно време едно момиче не може да си позволи да кара един мъж да я чака. Ако я помоли веднъж и тя му откаже, той може да опита при някоя друга. Всичкото опира до тези жени в излишък…
Тук възрастният служител искрено избухна в смях. Отмествайки стола си назад, той се смя, докато лицето му стана мораво. Измина цяла минута, преди да си възвърне способността да говори. Младият се държа много по-благоприлично — извади огромна носна кърпа и започна уж да си бърше носа. Бърсането на носа обаче се превърна в нещо като кихане, което пък прерасна в кикотене. Той също скоро се отказа от всякакви опити да гледа на Сали сериозно. Останалата част от разпита се водеше с комична непринуденост, съпроводена с тромави опити за флиртуване. И най-вече по-възрастният стана особено дързък. Сигурно и двамата съжаляваха, че присъствувам. Искаше им се да бъдат насаме с нея. — А сега не се безпокойте, фройлайн Боулс — казаха те, като потупваха ръката й на тръгване, — ние ще го открием, ако трябва, и цял Берлин да преобърнем.
— Браво! — възкликнах с възхищение веднага щом се отдалечихме достатъчно. — Знаеш как да се държиш с тях наистина!
Сали се усмихна замечтано. Тя се чувствуваше много доволна от себе си:
— Какво точно искаш да кажеш, мили?
— Много добре знаеш какво — ти така ги разсмя, като им каза, че той ти бил годеник! Това беше истинско вдъхновение!
Но Сали не се усмихна. Вместо това тя леко се изчерви и заби поглед в краката си. На лицето й се появи комично-виновно детинско изражение:
— Знаеш ли, Крис, случайно беше и съвсем вярно.
— Вярно!?
— Да, мили. — Сега, за първи път, Сали наистина се почувствува неловко. Започна да говори много бързо: — Просто не можех да ти го кажа тази сутрин: след всичко, което се случи, щеше да бъде направо идиотско… Помоли ме да се оженим, когато бяхме в ресторанта, и аз казах „Да“… Знаеш ли, помислих си, че след като работи в киното, той сигурно е свикнал да се сгодява набързо: в края на краищата в Холивуд това е нещо обикновено… И тъй като е американец, помислих си, че ще можем лесно да се разведем, веднага щом пожелаем… Освен това този брак щеше да помогне и на кариерата ми — искам да кажа, ако той наистина работеше в киното — нали така? Трябваше да се оженим още днес, ако успеехме… Сега това ми изглежда странно, като си помисля…
— Но, Сали! — Аз замръзнах на място и я гледах със зяпнала уста, После трябваше да се засмея: — Ама наистина… Знаеш ли, ти си най-необикновеното същество, което съм срещал някога!
Сали се изкикоти като палаво момиченце, което съвсем неволно е успяло да разсмее възрастните: