— Винаги съм ти казвала, че съм малко луда, нали? Може би сега ще ми повярваш…
Мина повече от седмица, преди полицията да ни съобщи някакви новини. Една сутрин ме посетиха двама агенти. Успели да открият някакъв младеж, отговарящ на нашето описание. Сега бил под наблюдение. Полицията знаела адреса му, но искали аз да го идентифицирам, преди да го арестуват. Бих ли отишъл веднага с тях до един снекбар на „Клайстщрасе“? Младежът често бил виждан там по това време. Трябвало да им го покажа в тълпата и да изляза веднага, без много суетене и разпри.
Тази идея не ми хареса особено, но вече нямаше как да се измъкна. Пристигнахме по обед и снекбарът беше пълен с хора. Веднага забелязах младежа: стоеше изправен до самовара, с чаша в ръка. Застанал така, сам, без да се преструва, той имаше доста трогателен вид: изглеждаше много по-окъсан от преди и далеч по-млад, съвсем като момченце. За малко не казах, „Няма го тук.“ Но каква полза? Те, така или иначе, щяха да го хванат. „Да, това е той — казах аз на агентите. — Ей там.“ Те кимнаха. Обърнах се и забързах надолу по улицата, като се чувствувах виновен и си казвах, че никога повече няма да помагам на полицията.
Няколко дни по-късно Сали дойде да ми разкаже останалата част от историята:
— Трябваше да го видя, разбира се. Чувствувах се като някакъв ужасен звяр; видът му беше така окаян. Каза само; „Мислех, че си ми приятелка.“ Щях да му предложа да задържи парите, но той така и така сигурно ги е изхарчил всичките… Полицаите казаха, че наистина е бил в Щатите. Но не е американец, а поляк. Няма да го преследват. Това поне е едно утешение. Прегледал го е доктор и ще го пратят в лудницата. Надявам се, че там ще се отнасят добре с него.
— Значи, в крайна сметка, той е бил умопобъркан?
— Да. От тихите… — Сали се усмихна. — Не звучи много ласкателно за мене, нали? Ами знаеш ли на колко години бил. Никога няма да отгатнеш!
— Според мен на около двадесет.
— На шестнадесет!
— Глупости!
— Да, честна дума… Случаят е трябвало да се разгледа в Детски съд!
И двамата се разсмяхме.
— Знаеш ли, Сали — казах аз, — това, което наистина ми харесва в тебе, е, че човек много лесно може да те измами. Хората, които никога не се мамят, са ужасно скучни.
— Значи ти все още ме харесваш, мили?
— Да, Сали. Все още те харесвам.
— Страхувах се, че ми се сърдиш — заради онзи ден.
— Да, тогава бях много сърдит.
— Но сега не ми се сърдиш, нали?
— Не… Мисля, че не.
— Няма никакъв смисъл да се опитвам да ти се извинявам или да ти обяснявам, или каквото и да било… Понякога ставам такава… Ти ме разбираш, нали, Крис?
— Да — отговорих. — Мисля, че те разбирам.
Оттогава не съм я виждал. Около две седмици по-късно, точно когато си мислех, че трябва да й се обадя по телефона, получих картичка от Париж: „Пристигнах тук снощи. Ще напиша истинско писмо утре. С много обич, Сали.“ Не последва никакво писмо. Месец по-късно пристигна картичка от Рим, без обратен адрес: „Ще пиша след ден-два“, се казваше в нея. Това беше преди шест години.
И ето, сега й пиша аз.
Когато прочетеш това, Сали — ако изобщо някога го прочетеш — моля те, приеми го като израз на най-искрената ми почит към теб и нашето приятелство.
И ми изпрати още една картичка.