Тя живееше на улица „Курфюрстендам“, в крайната й мрачна част, която се изкачва до Халензее. Раздърпана, дебела хазайка с надиплена и провиснала като на крастава жаба шия ме въведе в огромна, мрачна и лошо обзаведена стая. В единия ъгъл имаше счупен диван и избеляла картина на битка от осемнадесети век, на която ранените се излежаваха в грациозни пози и се възхищаваха от буйния кон на Фридрих Велики.
— О, здравей, Крис, скъпи! — извика Сали от вратата. — Колко мило от твоя страна, че дойде! Чувствувах се ужасно самотна. Плаках на гърдите на фрау Карпф.
— Nicht wahr, Frau Karpf? — попита тя своята хазайка-жаба. — Ich habe geweint auf Dein Brust.4
— Гърдите на фрау Карпф се затресоха в жабешко кискане.
— Какво предпочиташ, Крис, кафе или чай? — продължи Сали. — Можеш да пиеш каквото си искаш. Само че много не ти препоръчвам чая. Не зная какво му прави фрау Карпф; струва ми се, че изсипва всичките кухненски помии в една кана и ги вари с чаени листа.
— В такъв случай ще пия кафе.
— Фрау Карпф, Liebling, willst Du sein ein Engel und bring zwei Tassen von Kaffee?5 — Немският на Сали беше не само неправилен, той си беше изцяло в нейния стил. Произнасяше всяка дума превзето, по специален „чуждестранен“ маниер. Само по лицето й веднага ще познаеш, че говори на чужд език.
— Крис, мили, бъди ангел и пусни пердетата.
Пуснах ги, въпреки, че навън беше още доста светло.
Междувременно Сали светна настолната лампа. Като се обърнах, видях как тя внимателно се намести на дивана, сви се като котенце, отвори чантата си и затършува за цигари. Едва се беше настанила в тази поза, и отново скочи на крака.
— Искаш ли „преъри ойстър“? — Извади чаши, яйца, бутилка пикантен сос от шкафа за обувки под разбития умивалник. — Аз практически само с това се храня. — Много сръчно счупи и изсипа яйцата в чашите, добави сос и разбърка сместа с края на писалката. — Това е горе-долу всичко, което мога да си позволя. — Върна се отново на дивана и изящно се сви на кълбо.
И днес беше облечена в същата черна рокля, но без пелерината. Вместо нея имаше малка бяла якичка и бели маншети. Те й придаваха някакъв театрално-целомъдрен вид и с тях изглеждаше като монахиня на опера.
— Защо се смееш, Крис? — попита ме тя.
— Не зная — отговорих аз. Но въпреки това не можех да се сдържа. Точно в този момент Сали имаше особено комичен вид. Тя наистина беше красива с тази нейна малка тъмна главица, огромни очи и изящно носле и толкова смешно показваше, че съзнава всичко това. Ето, лежеше си там, самодоволна и женствена като гургулица, вирнала самоуверено глава и изискано скръстила ръце.
— Крис, свиня такава, хайде кажи ми защо се смееш?
— Наистина нямам представа.
Като чу това, и тя започна да се смее:
— Ти си луд, знаеш ли?
— Отдавна ли живееш тук? — попитах аз и заоглеждах огромната мрачна стая.
— Откакто пристигнах в Берлин. Я да видя — това беше преди около два месеца.
Попитах какво я беше накарало да дойде в Германия.
Сама ли беше дошла? Не, дошла с една приятелка. Актриса. По-възрастна от Сали, Тя и по-рано била идвала в Берлин. Казала на Сали, че положително ще успеят да си намерят работа в УФА6. И така, Сали взела десет лири назаем от един добър възрастен господин и я придружила.
Обадила се на родителите си едва след като пристигнала в Германия.
— Колко жалко, че не мога да те запозная с Дайана. Тя беше най-прекрасната използвачка на богати мъже, която можеш да си представиш. Хващаше мъжете където и да е — независимо от това дали може да говори езика им, или не. Караше ме да умирам от смях. Ужасно я обожавах.
Обаче след като престояли заедно три седмици в Берлин, без да намерят работа, Дайана хванала един банкер, който я отвел със себе си в Париж.
— И те остави тук съвсем сама? Мисля, че е постъпила отвратително с тебе.
— О, не зная… Всеки трябва да се грижи за себе си. Предполагам, че и аз на нейно място бих постъпила така.
— Готов съм да се обзаложа, че ти не би го направила!
— Както и да е, аз съм добре. Винаги мога да се справя сама.
— На колко години си, Сали?
— На деветнадесет.
— Боже мой! А аз си мислех, че си на около двадесет и пет.
— Зная. Всички мислят така.
Влезе фрау Карпф, като тътреше краката си и държеше потъмнял метален поднос с две чашки кафе на него. — О, фрау Карпф, Liebling, wie wunderbar von Dich7.
— Защо живееш в тази къща? — попитах я аз, когато хазайката излезе. — Сигурен съм, че ще успееш да си намериш далеч по-хубава стая.