— Искаш ли да ти донеса нещо, Сали?
— Не, благодаря, мили Крис. Нищо не искам да ям. Чувствувам се чудесно и съм толкова безплътна, като някаква най-прекрасна светица или нещо подобно, Нямаш представа какво великолепно чувство е това… Вземи си шоколадов бонбон, мили. Клаус ми подари три кутии. Ако хапна още един, ще повърна.
— Благодаря.
— Мисля, че никога няма да се омъжа за него, Това би провалило кариерата и на двама ни. Разбираш ли, Кристофър, той така страшно ме обожава, че няма да е добре за Него непрекъснато да се въртя наоколо.
— Може да се ожените, когато и двамата станете известни.
Сали се замисли:
— Не… Това би развалило всичко. Тогава непрекъснато ще се стараем да живеем по стария начин, нали разбираш какво искам да кажа? А и двамата ще се променим… Той беше така възхитително — първичен, като фавн. Накара ме да се чувствувам като най-прекрасната нимфа или нещо подобно, някъде много, много далече, всред гората.
Първото писмо от Клаус пристигна навреме. Всички го очаквахме с нетърпение, а фройлайн Шрьодер нарочно ме събуди по-рано, за да ми каже, че е пристигнало. Може би се опасяваше, че никога няма да й се удаде случай да го прочете и разчиташе на мене да й разкажа съдържанието му. В такъв случай опасенията й бяха неоснователни. Сали не само показа писмото на фройлайн Шрьодер, фройлайн Меир, Боби и на мен самия, но и прочете пасажи от него на глас в присъствието на съпругата на портиера, която се беше качила да събере наема.
Още от самото начало писмото остави горчив вкус в устата ми. Целият му тон беше самомнителен и леко покровителствен. Клаус казваше, че не харесвал Лондон. Там се чувствувал самотен. Храната не му понасяла. А хората в студиото се отнасяли към него без уважение. Много желаел Сали да е при него: щяла да му помага в много отношения. Както и да е, сега, след като бил вече в Англия, щял да се опита да се примири с това. Щял да работи много, за да спечели пари; и Сали трябвало да работи много. Работата щяла да я ободри и нямало да й позволи да изпадне в депресия. В края на писмото следваха разни нежности, които звучаха много неискрено. Когато ги чете, човек си мисли: Писал е такива неща и друг път.
Сали обаче беше във възторг. Призивът на Клаус така я развълнува, че тя веднага позвъни на няколко филмови компании, една театрална агенция и половин дузина нейни „бизнес“ — познати. Наистина нищо конкретно не излезе от всичко това, но пък цели двадесет и четири часа тя беше много оптимистично настроена. Даже, както ми каза, сънищата й били изпълнени с договори и чекове с четирицифрени числа.
— Това е много прекрасно чувство, Крис. Сега ще вървя само напред и ще стана най-блестящата актриса на света.
Една сутрин, около седмица по-късно, влязох в стаята на Сали и я заварих с писмо в ръка. Познах веднага почерка на Клаус.
— Добро утро, мили Крис.
— Добро утро, Сали.
— Как спа? — Това ми звучеше прекалено ведро и словоохотливо.
— Добре, благодаря. А ти?
— Доста добре… Отвратително време, нали?
— Да. — Отидох до прозореца, за да видя. Така беше.
Сали се усмихна разговорчиво:
— Знаеш ли какви ги е забъркала тази свиня?
— Каква свиня? — Нямаше да се оставя да ме хване.
— О, Крис! Не бъди, за бога, толкова тъп!
— Съжалявам. Страхувам се, че малко бавно схващам тази сутрин.
— Хич не ми се обяснява, мили. — Сали ми подаде писмото. — Ето, прочети това, моля те. Ама че идиотско нахалство! Чети на глас. Искам да чуя как звучи.
„Mein liebes, armes Kind“, започваше писмото. Клаус наричаше Сали негово мило, клето дете, тъй като, обясняваше той, се опасявал, че това, което имал да й казва, щяло да я направи ужасно нещастна. Но независимо от всичко, налагало се да й го каже: тя трябвало да знае, че е взел решение. Не бивало да си въобразява, че на него му било много лесно: напротив, виждало му се ужасно трудно и мъчително. Но знаел, че е прав. С една дума, трябвало да се разделят.
„Сега виждам — пишеше Клаус, — че се държах много егоистично. Мислех само за собственото си удоволствие. Едва сега разбирам, че сигурно съм ти повлиял доста зле. Мое мило момиченце, ти ме обожаваш прекалено много. Ако не се разделим, скоро няма да имаш собствена воля и ум.“ Клаус продължаваше, като я съветваше да живее за работата си. „Работата е единственото нещо, което има значение. Аз самият открих същото за себе си.“ Безпокоеше се, че Сали ще се разтревожи прекалено много: „Сали, мое скъпо, клето дете, трябва да бъдеш смела.“