Точно в края на писмото всичко ставаше ясно:
„Преди няколко дни бях поканен на гости в дома на лейди Клайн — най-изтъкнатата представителка на английската аристокрация. Там се запознах с много красива и интелигентна млада англичанка, която се казва мис Гор Екърсли. Тя е роднина на един английски лорд, чието име не можах да чуя добре — ти вероятно знаеш кого имам предвид. Оттогава сме се срещали два пъти и вече разговаряхме за много неща. Мисля, че никога не съм срещал момиче, което така добре да разбира моя начин на мислене.“
— Това е нещо ново за мен — прекъсна ме Сали рязко, с горчив смях. — Никога не съм и подозирала, че момчето изобщо може да мисли.
В този момент ни прекъсна фройлайн Шрьодер. Подушила, че има тайни, тя дойде уж да попита Сали дали иска да се изкъпе. Оставих ги двете заедно да използуват случая колкото може по-добре.
— Не мога да се сърдя на глупака — заяви Сали по-късно същия ден, като сновеше напред-назад из стаята и пушеше яростно. — Просто го съжалявам като майка. Но какво, за бога, ще стане с работата му, ако все така се хвърля на врата на всяка срещната жена? Просто не мога да си представя. Обходи стаята още веднъж и рече:
— Мисля си, че ако беше имал истинска любовна връзка с някоя друга и ми беше казал за това, дълго след като е започнала, щеше да ми тежи повече. Но това момиче! Предполагам, че дори не му е любовница.
— Очевидно, не е — съгласих се аз. — Хайде да пийнем „преъри ойстър“?
— Ти си чудесен, Крис! Винаги се сещаш за най-подходящото нещо. Как бих искала да се влюбя в теб. Клаус не може да се хване и на малкото ти пръстче.
— Зная, че не може.
— Идиотско нахалство! — възкликна Сали, като отпи от пикантния сос и облиза горната си устна. — Да каже, че го обожавам! Най-лошото е, че беше така!
Същата вечер отидох в стаята й и я заварих с писалка и лист пред себе си.
— Написах му горе-долу милион писма и всичките ги скъсах!
— Няма никакъв смисъл, Сали. Хайде да отидем на кино.
— Дадено, Крис. — Сали избърса очите си с крайчеца на мъничката си носна кърпичка. — Няма никакъв смисъл да се тревожа, нали?
— Разбира се.
— И сега наистина ще стана голяма актриса — ей така, само за да му докажа!
— Това се казва дух, браво!
Отидохме в едно малко кино на „Бюловщрасе“, където даваха филм за някакво момиче, което жертвува кариерата си на актриса заради Голяма любов, Дом и Деца. Толкова много се смяхме, че трябваше да излезем преди края на филма.
— Сега се чувствувам много по-добре — каза Сали, като си отивахме.
— Много се радвам.
— В края на краищата, може и да не съм била истински влюбена в него… Ти как мислиш?
— Много е трудно да се каже.
— Често ми се е случвало да си мисля, че съм влюбена в някого и после да открия, че не съм, Но този път — Сали каза това с тон на съжаление — наистина бях убедена, че е така… Сега всичко някак си, изглежда, се обърка…
— Сигурно все още си шокирана от всичко, което се случи — предположих аз.
Това много й хареса:
— Знаеш ли, навярно е така. О, Крис, ти наистина разбираш чудесно жените, по-добре от всеки друг мъж, който някога съм познавала… Убедена съм, някой ден ще напишеш най-прекрасния роман, който ще се продава просто с милиони.
— Благодаря ти, че вярваш в мен, Сали!
— А ти вярваш ли в мене, Крис?
— Да, разбира се.
— Не, кажи честно.
— Виж какво… Аз съм убеден, че ще имаш страхотен успех в нещо — само че не съм много сигурен какво ще бъде то… Искам да кажа, толкова много неща би могла да вършиш, ако се опиташ, не е ли така?
— Да, така е. — Сали се замисли. — Понякога и аз имам такова чувство… А друг път ми се струва, че не ме бива за нищо… Та аз дори и за месец не мога да задържа до себе си един верен мъж.
— О, Сали, хайде да не започваме отново.
— Добре, Крис, няма да започваме отново. Хайде да идем да пийнем.
През следващите седмици Сали и аз бяхме заедно почти по цял ден. Свита на кравай на дивана в голямата стая с посивели стени, тя пушеше, пиеше „преъри ойстър“ и безспирно говореше за бъдещето. Когато времето беше хубаво и аз нямах уроци, ние се разхождахме чак до „Витенбергплац“, сядахме на някоя пейка на слънце и си говорехме за минувачите. Всички се заглеждаха в Сали, в канареножълтата й барета и износено кожено палто, което приличаше на козината на краставо старо куче.
— Чудя се — много обичаше да казва тя — какво ли ще кажат хората, ако знаят, че ние, двамата стари скитници, ще станем един ден най-големият писател и най-великата актриса на света.
— Вероятно много ще се изненадат.
— Сигурно мислено ще се връщаме назад към това време, возейки се в мерцедесите си, и ще си казваме: В крайна сметка не беше чак толкова лошо!