Циркът гърми от заглушителни ръкопляскания и викове „браво“. Триумфаторът прави многократни щастливи поклони с глава на възторжените си обожатели и както всеки път, той прави бавно кръг из арената и очаква противник. Всички могат да видят сега една херкулесовска снага, със съразмерни и пълни форми, глава валчеста, силна, къдрокоса, крепко поддържана от дебел жилест врат въз широки равни рамена, и гърди и кръст, и бедра мощно развити и ясно очертани под тънкото, добре прилепнало до месата фанелено трико; то блещи като сребърно, цяло покрито с лъскави люспи, и се прелива на талази при всяко движение на бореца. Мускулестите ръце, голи до рамото, красиво висят и се махат, уверени в страшната си мощ; и краката, от бедрата до долу, тясно обути в трико, телесен цвят, отговарят хармонически на всичките остали части на тая силно сложена и развита снага. Ласкателен шепот обикаля по целия амфитеатър; силните форми на бореца възбуждат удивление, както един благороден арабски кон; госпожите лакомо впиват очи в тия мъжествени контури… Давид е фокусът, който сбира всичките погледи.
Се с бавен вървеж той направи и втората си забиколка, без да се яви някой. Недоумението неприятно обфаща зрителите: де е уралския юнак? Очите бягат по трибуните, по галериите, търсят да видят не ще ли се изправи някой и слезе към арената. Но никой не прави това. Или това е било само една пусната басня? Навярно така е. Това най-силно огорчава русите: надеждата им да получат най-после едно удовлетворение излазя ялова; ядосват се и нерусите, които изгубват повод за едно ново тържество и буйна демонстрация и тая вечер.
— Уралецът, уралецът! — раздават се присмехливи викове.
И Давид се спира и изглежда насмешливо амфитеатра, той очаква самоуверено, вика с ням и горделив поглед противника си. Но напук на всичките ожидания тоя противник не се явява.
Раздават се пак викове към невидимия уралец и после — смехове.
Войцховски зафаща и третята си бавна обиколка. Подир нея ще се оттегли, ако му не излезе някой. В тоя върховен момент всичките очи са устремени вече не към него, който спокойно и с тържествующе лице дохожда до средата на кръга си, а към местата на зрителите. Изведнъж шепотът пораства като една вълна и залива целия амфитеатър. На лява страна на галерията няколко души сбутваха един станал човек, който се готвеше да слезе, но се колебаеше. Тутакси той се реши и заслазя неловко по стъпалата на един от проходите, които съединяват арената с редовете на амфитеатра до самия потон.
Появлението на това въжделено и многожелано лице извика възторг и у руси, и у неруси — по разни и лесно понятни причини. И едно всеобщо ръкопляскание, в което се смессяше симпатията с иронията, посрещна съперника на цирковия борец.
Той беше человек около трийсет години с мършаво кокалесто лице, с твърде влакнести вежди и мустаци и с брада бръсната. Погледът му беше простодушен, невнушителен, а още и смутен, като на човек, ненавикнал да излазя пред голяма публика. Тялото му имаше обикновен размер, добре развито и набито, доколкото можеше да се съди под дрехите му, но нищо особено не предвещаваше у него сила, каквато се предполагаше за борба с такъв един Сампсон.
Още по-малко представително беше облеклото му; то съвсем не напомняше селските носии в приуралските губернии: то беше такова, каквото носят селяните в Одеската околия. Това откритие причини едно разочарование за руската публика. Значи: никакъв великан юнак уралец нямаше! Значи и сега щяха да присъствуват на една борба, която щеше да е повторение на прежните и щеше да свърши позорно за руската чест!
— Уралецът искаме! — извикаха гневно неколцина руси.
— Уралецът, уралецът! — отзоваха се и другите редове на русите, които още хранеха малка надеждица за присъствието на легендарния уралски юнак в цирка.
Селякът не разбра тоя смесен вик; помисли, че нему викаха нещо, и дигна въпросителни очи към зрителите с едно наивно и очудено лице.
Това му комическо положение причини хохот из публиката. Като видя, че всичките се смеят, и той се усмихна. Смехът порасте.
— Шут гороховий!
— Дурак! — бъбреха с досада русите.
— Нарочно са го допратили „жидовете“ — подозираха други.
Давид беше се спрял неподвижен, гърбом към вътрешния вход на цирка, с опрени ръце на хълбоците и с поглед безстрастен, устремен на селяка. Само той се не смееше. Той измеряше с очи смешния си противник и сякаш търсеше в него по-друго нещо, отколкото причина за смях. Подир тоя оглед лицето му остана спокойно, но сдоби едно нескриваемо изражение на сериозност. Изведнъж селякът фана да се съблича. Циркът загърмя от нова веселост. Селякът се не смути вече, а положи една по една дрехите си на пясъка на арената. Когато дойде до ризата, публиката с викове и тропане му възпрети да я съблича, като счете това за неприличие. Но русите протестуваха. Остана само с гащи, които пристегна хубаво, а от пояса нагоре — гол. Тая част от снагата му представляваше широковълнести гърди и як кръст в мургава кожа, каквато имаше и лицето му, и със средня дебелина; само ръцете му, хубаво излени, дълги, но месести от рамото до гривнята, особено се препоръчваха с удивително развита мускулатура, която привлече вниманието и на великана. Сега циркът занемя; явно бе, че селякът не е мислил само да разсмее зрителите. В миг приказният уралец биде забравен. Всичката душа на цирка се съсредоточи в селяка, който бърже се приближи до Давида, поиска му дясната ръка, стисна я със своята десница и пак се отдалечи от него.