Кратък смях, задушен от тъга.
— Да, може да се каже. При всички случаи, той не може да се добере до нея. Дори и ако тя не беше Девица на слънцето, все някой от благородниците би се възползвал от привилегиите си. А той не може да се пребори с тях. Той е роден в Айлу.
— Роден в какво?
Лека въздишка.
— Става дума за един независим клан, който колективно обработва парче земя. Една трета от реколтата остава за самите тях, една трета е за Сапа инка и една трета за богослужения, т.е. за църквата. Заради селския си произход, той е категорично разделен от дъщерите на благородниците, макар и да е толкова добър физик. Затова той се присъединява към едно реформаторско движение.
— Някакъв заговор?
— Открит заговор. Движението се състои от млади учени, търговци и занаятчии, нови граждански съсловия, които не разполагат с политическо влияние, но имат важно икономическо значение. Те се бунтуват против закостенелите обществени структури.
— Алтернативна Френска революция.
Очите му блестят.
— Щом така желаете. Моят млад герой снабдява въстаниците с важни нови изобретения, които е разработвал всъщност по заръка на Сапа инка: автоматични стрелкови оръжия, превозни средства с двигатели с вътрешно горене, моторни самолети. Дотогава са били използвани само управляеми балони.
— Въстанието успява и двамата могат да се оженят.
Лицето му са разкъсва от болка.
— Наистина успява, но последиците са много по-кървави, отколкото си е представял. А тя… — рязко отпива от чашата и хвърля на запад поглед изпълнен с цинизъм и презрение. — Тя си намира някакъв пратеник от Голямата империя, някакъв мазен дипломат от доброто старо Куско, един „истински инка“ — едър, тъмен, мускулест и потаен — и също така съвършено повърхностен. Той не беше вярвал, че тя ще до последно ще се държи дотолкова в съответствие със системата. Но не е задължително постъпката и да има общо с това.
Пак отпива от чашата. Дълго и жадно мълчание.
— И това е краят?
— О, не — казва той припряно. Разочарованието ми очевидно му припомня неща, които според него се подразбират.
— Той си спомня за проекта, главно на който е посветил научната си кариера, без разрешението на Сапа инка.
— И това е?
— Също като останалите инки, той е бил запленен от слънцето — сега гласът и изразът на лицето му приемат професионална сериозност. — Той изследваше влиянието на енергийното поле на слънцето върху времето и пространството. Използва както физични методи за изследване, така и слънчева медитация. Удава му се да разучи слънцето по така да се каже телепатичен път, и установява, че то е като живо същество. Скоро той го опознава по-добре, отколкото проповедниците от официалната църква.
— Но защо е всичко това?
— Това искам да ви кажа — погледът му пада върху чашата, която люлее насам-натам в леко елиптична траектория. — В медитацията той може да достигне точка, от която има достъп до всички минали събития. И може да ги манипулира. Наистина, за революцията това се оказва полезно, защото така може да шпионира какви заповеди е дал Сапа инка на армията си. Но съвсем скоро той стига много по-напред.
— Колко напред?
Отново това забавяне, погледът му върху люшкащата се повърхност на шампанското в чашата.
— Дава идея на някой си Христофор Колумб да потърси нов път към Индия — вдига многозначително втренчен поглед от чашата. — Разбирате ли, иначе никога не би му хрумнала идеята да пътува и испанците никога не биха изпреварили инките при пресичането на Атлантика. Но така в края на краищата в Атахуала не би се появил и добре изглеждащият инка, за да му отмъкне любимата. Сега той сигурно си стои някъде в Андите и пече царевичен хляб. Ала по този начин моят герой става виновен и за упадъка на цялата Голяма империя. Той допуска да стане така, че един случайно появил се идиот на име Писаро да може да прегази цяла една цивилизация със смешните си 150 души.
Голяма глътка от чашата, гневен поглед в тълпата, като че ли фиктивният злодей би могъл да е там и да заговори, все едно всичко това изобщо не е измислица.
— Заради нея той унищожава цял един свят.
— Да! — едва прошепва той.
— Какво пък, трябва да сме благодарни на вашия герой, ако е било така.
Това изненадва човека срещу мен. Дегенхард бързо обръща последната глътка от чашата.
— Бихте могли да запалите свещ за него във вашата църква — заключава той.
— И в синагога, ако се наложи — отвръщам аз. — Знаете ли, може би аз също трябва да напиша роман, също като вас.
Той не е заинтригуван, но се овладява.