— Иди си — плачеше Ранди към огромното черно петно, което се носеше по водата. На петдесет метра, смешно близо, една катеричка подскачаше напред-назад по гюрука на Камарото на Дийк. — Иди си, моля те, иди където щеш, само ме остави на мира. Не те обичам.
Нещото не се помръдна. По видимата му повърхност отново се завъртяха цветовете.
(ти ме обичаш, ти ме обичаш)
Ранди откъсна поглед от него и се загледа в плажа, търсеше помощ, но там нямаше никого, абсолютно никого. Джинсите му продължаваха да лежат там, с един крачол наопаки и виждащ се джоб. Вече не му се струваше, че някой ще ги вдигне. Приличаха на останки.
Той си помисли: Ако имах пистолет, сега щях да се самоубия.
Стоеше на сала.
Слънцето залезе.
Три часа по-късно се появи луната.
Скоро след това се чуха крясъците на гмурците.
Скоро след това, Ранди се обърна и погледна черното нещо във водата. Той не можеше да се самоубие, но може би нещото можеше да уреди така нещата, че да бъде безболезнено. Може би цветовете бяха затова.
(обичаш ли, обичаш ли)
Той го потърси с поглед и го видя, носеше се по вълните.
— Пей с мен — изграчи Ранди. — Така се радвам… училището свърши… дружно да скачаме… давайте бърже!
Цветовете започнаха да се появяват и да се въртят. Този път Ранди не извърна очи. Той прошепна:
— Обичаш ли?
Някъде, далеч отвъд пустото езеро, се чу крясък на гмурец.