Емилиян Станев
Сами
1
Черното като смола зверче лежеше сред тясната площадка като коте, свило крачка под коремчето си. Тънкото му тяло изглеждаше в тъмнината още по-дълго, прилично на чепат клон, свлечен от пороите ведно със сухите листа и съчки, закачени тук-там по скалите. Само очите му, които светеха като фосфорни зърна, го издаваха.
Те гледаха надолу в пропастта, където еднообразно плискаше реката. Натам беше извърната и неговата плоска глава, сякаш зверчето не знаеше какво има напреде му.
Но като постоя няколко минути тъй, то изведнъж трепна и дългата му опашка удари тревата.
От носа на скалата се чу заплашително шиптене, след което последва бърз трясък, като че щракаше ударник на голям револвер.
Зверчето се озъби, опашката му се заметна в тревата, очите му злобно се впиха в големите, огненочервени очи на бухала, който стоеше на каменния нос и не изпущаше нито за миг движенията му.
Той беше се наежил там, приличен на голяма тъмна топка, която се поклащаше. Очите му зловещо светеха, сякаш в орбитите им горяха пожари. Техният неподвижен поглед излъчваше потискащ и зашеметяващ пламък. Но бялката не се боеше — синкаво-зеленият блясък в нейните очички бе студен и остър. Той се забиваше в огнените зеници като стоманено острие. Когато тя се озъбваше, белите й зъби святкаха в тъмнината, а по тялото й пробягваха хищни тръпки, като че по него минаваше електрически ток.
Изведнъж от горния край на скалите, дето дремеше черната неподвижна гора, излетя една сянка. Тя се устреми насреща към селцето, ала внезапно се повърна и се впусна към площадката.
Но бялката я забеляза навреме и със светкавичен скок се мушна в една цепнатина на скалата. Тя стоя там, докато бухалката безшумно отлетя към своето гнездо. Бялката знаеше, че с настъпването на деня двете птици не ще бъдат тъй опасни.
От няколко седмици тя следеше тяхното прибиране и търпеливо очакваше удобната минута да ги нападне. Долу, в каменистата урва, се намираше леговището й. Съседството с двете птици беше невъзможно. Те отнемаха плячката й и царуваха през нощта над цялата околност. Техните очи плашеха зверчето и същевременно възбуждаха кръвожадността му.
Когато се измъкна от цепнатината, бялката отново зае предишното си място и сега без хитрини и преструвки погледът й не се отделяше от черния силует на бухала.
Постепенно той ставаше тъмнокафяв, защото започна да се разсъмва. Скалите вече се белееха. Вкочанената от мраза земя се обвиваше от леки па̀ри. Водите на реката не искряха, както по-напред, когато мракът не беше се вдигнал, а добиваха бистра и студена синина. Тънкият пласт облаци бавно се разпокъсваше и мътното като изпотено огледало небе се огледа във водите. Светлината на деня се смесваше с унилите лъчи на изтънелия полумесец, увиснал като сребърна вежда над далечните, все още спящи гори. Насреща в селцето заскърцаха вратни, чуваха се човешки гласове, дрънкаха котли и мучеше добитък. Светлинките по прозорците гаснеха.
Очите на голямата, неподвижна птица също гаснеха. Кървавочервената им жар изчезна и сега те приличаха на янтарни зърна. Тъмноръждивите й гърди с всички неуловими оттенъци на нощта личеха все по-ясно. Облите й зеници се свиваха, понякога тя примигваше или бавно затваряше очите си като човек, който се готви да въздъхне. Бялата светлина я ослепяваше. Но тя не се решаваше да се прибере в гнездото си и търпеливо наблюдаваше своя враг.
Така изминаха още няколко минути.
На изток хоризонтът се разжари. Червена светлина удари върховете на гората, жълтите варовити скали порозовяха. Сврака зацърка наблизо, в шубрака край реката зашумя кос. Ято скорци със свисък прелетя над скалите.
Бялката пропълзя към носа на скалата, приближи бухала на един скок и като му показа зъбите си, поиска да го захапе за гърлото. Но той отстъпи, надигна се и я удари с широкото си крило. В нейните зъби остана само снопче от меката му перушина. Бялката го изплю и отново нападна.
Сега бухалът бе на самия край на носа. Той се дръпна назад, разпери криле и като описа къса и остра дъга, неочаквано връхлетя врага си откъм скалата.
Зверчето се озова на върха на носа. С предните си крака дращеше скалата, зашеметено от ударите на крилата, които го бръскаха като метли. То започна да пищи и с всички сили се стремеше да се измъкне назад. По бялата му гушка се появи червено петно. Там бухалът бе успял да го засегне със силния си, приличен на лапа крак. Меката му козина се разчорли и то напомняше космато кълбо, залепено в скалата.
Изведнъж то се откъсна оттам. Бухалът беше го ударил с клюна си по главата и сега зверчето се търкаляше в пропастта омачкано, изтощено, ала все още неутолимо свирепо.