После метна косата и си тръгна. Вървеше и от време на време потръпваше, сякаш отново виждаше големите очи на бухала. На едно място той се спря и облекчено въздъхна.
На пътя остана да лежи тялото на бухала, прилично на чудно нашарено кадифе, метнато върху пясъка. До него се търкаляше смачканото бухалче.
Слънцето взе да напича. Росата се вдигна. Скалите прибраха късите си сенки към сипея и дивите гълъби престанаха да гугукат горе в неподвижната гора.
Голяма зеленикава жаба предпазливо заскача из тревата край пътя. Златистите й очи се опулиха в мъртвия бухал. Тя постоя няколко секунди, сякаш искаше да се увери, че той е мъртъв, и уплашено цамбурна във водата.