Учителката побледнява, прехапва устни, сяда отчаяно до масата, закрива лицето си с ръце и дълго стой така. Дядо Кола поклаща глава и съжалително и учудено я поглежда.
— Не плачи, госпожице. Може да получиш до поща!
Като се наплаква, учителката взема перото и пише: „Мили Стефане, това е петнадесето писмо, което ти пише твоята забравена вече Маринка. Какво правиш ти? Защо не се обаждаш? Една думица макар. За мене и тя е достатъчна, защото никой не ми пише, никого нямам. Тук, заровена в снеговете, сред горите, далече от града, между тия чужди и странни хора, аз чакам твоята дума, твоята любов да ме спаси, да ми помогне. Стефане, съществуваш ли ти, или си мой изчезнал мил сън от детински години?“
От очите и закапват едри и топли сълзи. Тя чувствува, че няма сила да напише, да разкаже своята скръб, оставя перото и дълго плаче с лице скрито в престилката. И през задушителните си хълцания тя чува как в стаята влизат кметът и писарят и как сърдито, дрезгаво и грубо говорят:
— Тук има ли учител, или не? Децата ще се изпотрепят вън! Няма началство да ги смири… И никакво разпореждане, и никакво педагогическо възпитателство! Тежко и горко!