Сега, както се бяха загледали в Уейд Лерю, Веспа попита:
— Каза ли му нещо?
Крам поклати глава:
— Нито дума.
— Изглежда съвсем спокоен.
Крам не каза нищо и остана на мястото си, докато Веспа тръгна към Лерю, спря се на десетина крачки от него и каза:
— Искали сте да се видим.
Лерю продължи да гледа към моста.
— Хубав изглед.
— Не сте дошли да му се наслаждавате.
Лерю вдигна рамене:
— Да, но нищо не ми пречи.
Веспа изчака малко. Лерю продължи да стои с гръб към него.
— Вие си признахте и се разкаяхте.
— Да.
— Бяхте ли искрен?
— Навремето? Не.
— Какво означава това „навремето“?
— Искате да знаете дали аз стрелях два пъти онази нощ. Защо? — извърна се Лерю най-сетне и го погледна в очите.
— Искам да знам дали вие убихте момчето ми.
— Така или иначе, не съм го застрелял.
— Знаете какво имам предвид.
— Може ли да ви попитам нещо?
Веспа го погледна очаквателно.
— Всичко това заради себе си ли го правите? Или заради вашия син?
Веспа се замисли.
— Не е заради мен.
— Тогава заради сина ви?
— Той е мъртъв. За него е все едно.
— Заради кого тогава?
— Няма значение.
— За мен има значение. Ако не е заради вас или заради сина ви, защо все още жадувате за отмъщение?
— Необходимо е.
Лерю кимна.
— Светът се нуждае от равновесие — продължи Веспа.
— Ин и ян?
— Нещо такова. Умряха осемнайсет души. Някой трябва да плати.
— Или ще се наруши световното равновесие?
— Да.
Лерю извади пакет цигари и предложи на Веспа. Веспа отказа с поклащане на главата.
— Вие ли стреляхте през онази нощ? — попита той.
— Да.
И тогава Веспа се взриви. Такъв му беше темпераментът: от пълно спокойствие избухваше в необуздана ярост. Адреналинът му скачаше като термометърен живак в анимационно филмче. Така и сега — той сви юмрук и го заби в лицето на Лерю. Лерю се просна по гръб. После се надигна с разкървавен нос и се усмихна:
— Сега постигна ли се равновесие?
Дишайки тежко, Веспа отвърна:
— Това е само началото.
— Ин и ян — каза Лерю. — Харесва ми тази теория. — И като избърса с ръкав носа си, продължи: — Въпросът е: дали този равновесен принцип важи от поколение на поколение?
— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?
Лерю пак се усмихна. И зъбите му бяха в кръв.
— Мисля, че знаете какво искам да кажа.
— А вие знаете, че ще ви убия.
— Защото съм сторил нещо лошо и трябва да си платя?
— Да.
Лерю стана на крака.
— Ами вие, господин Веспа?
Веспа продължаваше да свива юмруци, но адреналинът му вече спадаше.
— И вие сте вършили лоши неща. Платихте ли си за тях, или вашият син плати?
Веспа го удари с все сила в корема. Лерю се преви одве, Веспа го блъсна в главата. Лерю пак се просна на земята, а Веспа го срита в главата. Лицето му беше цялото в кръв, но Лерю продължаваше да се смее. Сълзи се стичаха по лицето на Веспа, не на Лерю.
— На какво се смеете?
— И аз бях като вас: жадувах за отмъщение.
— За какво?
— За това, че попаднах в затвора.
— Вината си беше ваша.
Лерю отново се надигна.
— И да, и не.
Веспа отстъпи крачка назад и се обърна. Крам стоеше спокойно и наблюдаваше ставащото.
— Казали сте, че искате да говорите с мен.
— Мога да почакам, докато приключите да ме бъхтите.
— Кажете какво сте искали да ми съобщите.
Лерю седна и избърса устата си. Видът на кръвта по ръката му сякаш го изпълни с щастие.
— И аз мечтаех за отмъщение. Не можете да си представите колко много. Но сега, днес, когато излязох от затвора и съм свободен, не го искам вече. Прекарах вътре петнайсет години. Обаче присъдата ми свърши. А вашата няма да свърши никога, нали, господин Веспа?
— Какво искате?
Лерю се изправи, приближи се до Веспа и изрече с кротък, почти гальовен глас: