И причината, поради която сега, осем години по-късно. Грейс се усмихна, бе усещането, че болките й тогава бяха ужасни, ако не и по-силни отсега. Но тя ги надмогна. Заради дъщеря си. После втори път — за Макс. Ще ги понесеш, си каза.
Може би вече халюцинираше. Виждаше хубавото лице на Емма. Виждаше и Макс. Мигна и детските образи се стопиха. Погледна жестокия човек с телефона.
Ще ги понесеш. Ще ги понесеш.
Той приключи разговора. Тръгна пак към нея. Тя лежеше по лице. Той отново я възседна. Тя затвори очи. Сълзите й бликнаха. Зачака.
Азиатецът хвана двете й ръце, изви ги зад гърба й и стегна китките й с изолирбанд. После я дръпна така, че я вдигна на колене с ръцете отзад. Ребрата я боляха, но засега болката беше търпима.
Тя го погледна.
— Не мърдайте — каза той, обърна се и я остави.
Тя наостри слух — отвори се врата и чу стъпки. Надолу към мазето.
Тя беше сама.
Задърпа ръце да се освободи, но те бяха здраво стегнати. Нямаше начин да достигне пистолета. Дали не можеше да се изправи и да побегне? Най-малкото е безнадеждно. С тези стегнати отзад ръце, с тези болки в ребрата, а и с нейното куцукане — няма начин, и дума да не става.
Но дали не би могла да прекара ръце под себе си и отпред? Ако успее, то дори със стегнати китки ще може да докопа пистолета.
Да, струва си опитът.
Не знаеше с колко време разполага — вероятно минимално, — но това беше единственият й шанс.
Изпъна назад рамене, изтегли ръце. От всяко движение, даже от дишането я боляха ребрата. Но трябваше да надмогне болката. Преви се в кръста. Издърпа китките си надолу, сви се на кълбо. Чу стъпки.
По дяволите, той вече се качва по стълбите! Бързо — или да се върне в изходна позиция, или да продължи започнатото.
Ще продължи. Нека всичко приключи тук и веднага.
Стъпките бяха бавни. Тежки. Като че мъкнеше нещо тежко.
Грейс направи върховно усилие. Сгърчи се до крайна степен. Чак й призля от болка. Стисна очи.
Звукът на стъпките секна. Затвори се врата. Той беше вече тук.
Тя направи сетно усилие. И внезапно успя — ръцете й минаха отпред.
Късно. Онзи се беше изправил на пет крачки от нея. Виждаше какво е направила. Майната му, не го и погледна — обаче зяпна към дясната му ръка.
Той отпусна пръсти. И на пода се стовари Джак.
Глава 46.
Грейс се примъкна към него.
— Джак? Джак?
Очите му бяха затворени. Косата му бе залепнала по челото. Макар и с вързани китки, успя да докосне лицето му. Кожата му бе лепкава. Устните му — сухи и напукани. Краката му бяха омотани с изолирбанд. От дясната му ръка висяха белезници. Тя забеляза, че лявата му китка е ожулена, явно от много време беше закопчан.
Пак го повика. Никакъв отговор. Доближи ухо до устата му. Дишаше. Съвсем слабо, но дишаше. Тя се извъртя и сложи главата му в скута си. Ребрата й изпукаха, но сега не обърна внимание. В спомените й изплуваха лозята на Сен Емилион. Бяха излезли един ден на излет три месеца след запознанството. Тя бе седнала, главата му беше в скута й, тя го галеше по косата. Денят беше слънчев, небето — толкова синьо, че човек можеше да повярва в ангелите.
Тя сподави ужаса си и пак го повика тихичко:
— Джак?
Той повдигна клепачи. Погледна с разширени зеници. Постепенно успя да я фокусира и я позна. Напуканите му устни се разтегнаха в слаба усмивка. Макар че й се късаше сърцето, тя също му се усмихна.
Прекрасен миг — и нищо повече, и отново изплува реалността. Джак погледна тревожно. Усмивката му се стопи. Лицето му се сбръчка от скръб.
— О, господи!
— Всичко е наред — каза тя, съзнавайки нелепостта на думите си в тяхното положение.
Той направи усилие да не заплаче.
— Толкова съжалявам, Грейс.
— Шшт, всичко е наред.
Джак потърси с поглед мъчителя им.
— Тя не знае нищо — му каза. — Пусни я.
Азиатецът се приближи. Приведе се над тях:
— Ако кажеш още нещо, ще я осакатя. Не теб. Ще я осакатя ужасно. Разбираш ли?
Джак затвори очи и кимна.
Ву се изправи, изрита Джак от скута на Грейс, хвана я за косата и я издърпа нагоре. С другата ръка вдигна Джак за врата.