Към полунощ Грейс успя да стане от леглото и тръгна по коридора. Децата я бяха посетили за малко. По този случай Скот Дънкан й бе купил спортен екип „Адидас“, тъй като тя не искаше да ги посрещне по болничен халат. Инжектираха й преди това и висока доза обезболяващи за ребрата. Грейс искаше да покаже на децата, че е добре, че нищо й няма. Затова по време на посещението им се постара лицето й да има бодър вид, но когато видя, че Емма й е донесла поетичния си дневник, се разплака.
Те бяха прекарали нощта в собствените си легла. Кора — в голямата спалня, а дъщеря й Вики — заедно с Емма в стаята й. Пърлмътър бе осигурил и дежурство на полицайка в къщата, за което Грейс му бе благодарна.
Сега в болницата беше тъмно. Когато Грейс стана, пак я пронизаха болките в ребрата, а кракът й сякаш бе пълен с натрошени стъкла.
В коридора беше тихо. Грейс имаше конкретна цел. Все някой щеше да се опита да я спре, сигурна беше, но това не я тревожеше. Тя беше изпълнена с решимост.
— Грейс?
Тя се обърна по посока на женския глас, готова за битка. Но веднага видя, че не е такъв случаят. Позна жената и каза:
— Вие сте Шарлейн Суейн.
Шарлейн Суейн кимна, двете се погледнаха в очите и тръгнаха една към друга.
— На вас дължа благодарности, нали — каза Грейс.
— Обратното — отвърна Шарлейн. — Вие го убихте. Спестихте ми нощните безсъници.
— Как е съпругът ви? — попита Грейс.
— Възстановява се. Но чувам, че вашият не е добре.
И двете не се нуждаеха от фалшиви баналности. Грейс оцени прямотата й:
— В кома е.
— Бяхте ли при него?
— Сега тъкмо отивам натам.
— Тайно?
— Да.
— Нека ви помогна.
Грейс се подпря на нея. Шарлейн Суейн беше силна жена. Коридорът беше пуст. Само някъде далеч се чу потракване на токчета по подовата настилка. Коридорите бяха съвсем слабо осветени. Минаха покрай празна сестринска стая и се качиха с асансьора. Джак се намираше на третия етаж в интензивното. Това, че с нея е Шарлейн Суейн, се струваше на Грейс съвсем нормално. Не би могла да обясни защо.
Интензивното отделение се състоеше от четири стаи със стъклени стени. По средата между тях седеше дежурната медсестра, по този начин и четирите бяха в кръгозора й. Но сега само в едната имаше пациент.
Двете погледнаха през стъклото. Грейс видя Джак. Първото нещо, което я впечатли, бе, че мъжът й, здравеняк, който винаги й бе внушавал чувство за сигурност редом с него сега сякаш се бе смалил в леглото и имаше ужасно безпомощен вид. Тя знаеше, че това е самовнушение. Бяха изминали само няколко дни. Той беше позагубил тегло и организмът му бе дехидратиран. Но не беше това.
Джак лежеше със затворени очи. Една тръбичка сгърчеше от гърлото му, а друга — от устата. Двете бяха захванати с бяла лепенка. Плюс тръбички от носа. И една към дясната му ръка. Беше на системи. И като във футуристичен кошмар го обкръжаваха всякакви апаратури.
Грейс щеше да се срине на пода, но Шарлейн я подхвана под мишница. Тя се стегна и тръгна към вратата на стаята.
Медсестрата се обади:
— Не може да се влиза вътре.
— Тя просто иска да поседи малко при него — каза Шарлейн. — Моля ви!
Медсестрата се озърна, после каза на Грейс:
— Две минути.
Тя влезе сама в стаята. Чуваха се разнородни зловещи звуци от работещите наоколо апаратури. Грейс приседна до леглото. Не го хвана за ръката. Не го целуна по бузата.
— Ще ти хареса последното стихотворение — каза Грейс.
Отвори тетрадката на Емма и зачете:
Грейс се засмя и обърна листа, но другата страница — всъщност последна — беше празна.
Глава 50.
Минути преди да умре. Уейд Лерю си помисли, че може би най-сетне е намерил душевния мир.
Беше надмогнал отмъщението. Вече не му беше нужно да знае цялата истина. Знаеше достатъчно. Знаеше за кое е виновен и за кое — не. И беше време да остави всичко в миналото.
Карл Веспа нямаше избор. Никога нямаше да се съвземе. Същото важеше за всички онези скърбящи хора, които бе видял веднъж в съдебната зала и още веднъж на днешната пресконференция. Уейд беше прекарал много време в затвора. Но времето е относително. Смъртта — не.