Шарлейн кимна:
— С удоволствие.
Разговориха се, като започнаха от най-явната си допирна точка — децата, — но и на двете не им се спираше твърде дълго на тази тема. Цял час измина като миг. Накрая Грейс не си и спомняше за какво точно бяха говорили, но беше изпълнена с благодарност към нея.
Около два през нощта болничният телефон до леглото й иззвъня. И двете се втренчиха в него, после Грейс вдигна слушалката:
— Ало?
— Чух съобщението ви за „Оллоу“ и „Стил Найт“.
Тя го позна. Беше Джими Екс.
— Къде сте сега? — попита го Грейс.
— Долу, на рецепцията. Не ми позволяват да се кача.
— Ще сляза след минута.
Фоайето пред рецепцията беше пусто и тихо.
Грейс се питаше какво поведение да възприеме. Джими Екс седеше с наведена глава и ръце върху бедрата. Докато тя, накуцвайки, вървеше към него, не вдигна поглед към нея. Рецепционистката четеше някакво списание. Охранителят леко си свирукаше. Дали би бил в състояние да й помогне, ако се наложи? Изведнъж почувства, че пистолетът й липсва.
Тя застана очаквателно пред Джими Екс. Той вдигна очи. Погледите им се срещнаха и Грейс разбра. Не съвсем всичко, не знаеше подробностите, но й се изясни най-важното.
Гласът му прозвуча почти умолително:
— Как разбрахте за „Оллоу“?
— Съпругът ми.
Джими я гледаше учуден.
— Мъжът ми е Джак Лосън.
Ченето му падна от смайване:
— Джон?
— Да, вероятно с това име е бил известен тогава. Сега е горе в интензивното. И е почти смъртник.
— О, господи! — Джими захлупи лице в дланите си.
— Знаете ли какво винаги ме е озадачавало? — каза Грейс. — Вашето внезапно изчезване от шоу бизнеса. Не се случва много често рок звезда да се откаже от кариерата си ей така. Има всякакви слухове за Елвис и Джим Морисън, но защото са мъртви. Нито „Ху“, нито „Стоунс“ не прекратиха сценичните си изяви след нещастните случаи на техни концерти. Та защо вие, Джими, зарязахте всичко и се покрихте?
Той седеше с наведена глава.
— Направих вече някои умозаключения около групата „Оллоу“ — продължи Грейс. — Въпрос е само на време и някой друг да ги направи.
Тя зачака. Той свали ръце от лицето си и ги потърка. Погледна към гарда. Грейс за малко да отстъпи назад.
— Знаете ли защо рок концертите обикновено започват в толкова късен час? — попита Джими.
— Не, не знам защо.
— Защото сме толкова съсипани от алкохол, дрога и какво ли не, че трябва време, за да ни приведат във форма.
— В случая накъде биете с това?
— Онази нощ за една бройка да пукна от кокаин и алкохол. Затова се забавихме толкова много, което породи нетърпението на тълпата. Ако бях трезвен, ако бях започнал навреме…
Не й се слушаха оправданията му.
— Разкажете ми за „Оллоу“.
— Не мога да повярвам — поклати глава Джими. — Джон Лосън е ваш съпруг. Как, по дяволите, е станало това?
И тя нямаше отговор. Не знаеше дали изобщо щеше някога да разбере. Спомни си времето, когато с Джак се бяха срещнали на онзи плаж. Игра на съдбата, случайност — или всичко е било планирано?
— Мъжът ми присъстваше ли на концерта онази нощ? — попита тя.
— Какво, не знаете ли?
— Джими, можем да продължим по два начина. Или ви казвам, че знам всичко и че от вас искам само потвърждение. Но не е така. Може и никога да не узная истината, ако вие не ми я кажете. Можете да запазите тайните си. Но аз ще продължа да ровя. Също и Карл Веспа, и много от семействата. Или — и това ми се струва по-важно — вие самият ще изберете да живеете спокойно и в мир със себе си. Дойдохте в дома ми, за да искате опрощение. Защото знаете, че е време за това.
Той пак сведе глава. Хлипове разтърсиха тялото му. Тя не каза нищо. Не сложи длан на рамото му. Охранителят ги погледна. Рецепционистката вдигна очи над списанието. Нищо повече. Бяха в болница, а в болница плачещите хора не са рядкост. След минута Джими се поуспокои, избърса си носа с ръкав.
— Срещнахме се на турне в Манчестър. Аз бях с групата „Стил Найт“. Имахме общо участие четири групи. Едната беше „Оллоу“. Така се запознах с мъжа ви. Зад кулисите се надрусахме. Той беше симпатичен и всичко, но трябва да ме разберете. За мен музиката беше всичко. Исках да направя нещо като „Born to run“ на Спрингстийн. Ядях ли, спях ли, само за това мечтаех. А Лосън не гледаше много сериозно на музиката. Свиреше с групата за удоволствие и нищо повече. Те имаха няколко прилични парчета, но вокалите и аранжиментите им бяха напълно аматьорски. Лосън нямаше големи илюзии, че ще направи нещо страхотно или каквото и да било.