Охранителят пак си подсвиркваше. Рецепционистката отново бе забила нос в списанието си.
— „Оллоу“ се разделиха само след няколко месена — продължи Джими. — „Стил Найт“ също се разпадна. Но ние с Лосън продължихме да поддържаме връзка. Когато започнах с новата си банда, доста мислех дали да не го вземем при нас.
— И защо не го взехте?
— Защото не смятах, че е много добър музикант.
Джими стана толкова рязко, че стресна Грейс. Тя отстъпи крачка назад. Но пак се взря в него, сякаш единствено с поглед би могла да го накара да говори.
— Да, мъжът ви беше на концерта онази нощ. Дадох му пет билета за първия ред. Той доведе някои от членовете на старата си банда. Дойдоха зад кулисите.
Той пак млъкна и зарея невиждащ поглед нанякъде. Грейс се боеше, че може да не продължи.
— Помните ли кои бяха?
— Членовете на старата му група?
— Да.
— Всъщност две момичета. Едното с огненочервена коса.
Шийла Ламбърт.
— А другото момиче Джери Дънкан ли беше?
— Не му знам името.
— А Шейн Олуърт?
— Който беше на йониката ли?
— Да.
— И да е бил, не дойде зад кулисите. Видях само Лосън и двете момичета.
Той затвори очи.
— И какво стана, Джими?
Лицето му се сбърчи и той като че ли в миг остаря.
— Бях ужасно зле. Чувах тълпата. Поне двайсет хиляди души. Те скандираха името ми. Те пляскаха с ръце. Настояваха концертът да започне. А аз едва се движех. Мениджърът дойде. Казах му, че ми е нужно още време. Той излезе. Останах сам. Тогава в гримьорната влязоха Лосън и въпросните две майки — Джими примигна и погледна Грейс. — Тук някъде дали има кафене?
— Затворено е.
Джими закрачи напред-назад. Грейс попита:
— И какво стана, след като дойдоха в гримьорната?
— Не знам как се бяха промъкнали. Не бях им дал пропуски. Така или иначе, Лосън се появи за едно здрасти. Май му се зарадвах. Но после изведнъж стана лудница.
— Тоест?
— Лосън. Той просто избесня. Не знам, може би беше по-друсан и от мен. Взе да ме блъска, да сипе закани. Крещеше, че съм крадец.
— Крадец?
Джими кимна.
— Пълни глупости — погледна я в очите: — Каза, че съм откраднал негова песен.
— Каква песен?
— „Бледо мастило“.
Грейс се вцепени. Сърцето й задумка.
— Лосън и Олуърт бяха написали за „Оллоу“ една песен със заглавие „Симпатично мастито“. Заглавията си приличат наистина. Сигурно знаете текста на „Бледо мастило“?
Тя кимна. Беше като онемяла.
— „Симпатично мастило“ беше за нещо подобно май. Общо взето, за преходността на спомените. Нищо повече. Казах го на Джак. Но той беше просто обезумял. Каквото и да му кажех, още повече се вбесяваше. Продължи да ме блъска. А чернокосата го подстрекаваше. Взе да подхвърля, че ще ми счупят краката и разни такива. Започнах да викам за помощ. Лосън ме удари. Не знам дали помните, но после съобщиха, че и аз съм пострадал в блъсканицата.
Тя пак кимна.
— Не беше заради блъсканицата. Беше заради съпруга ви. Разби ми челюстта, нахвърли ми се. Мъчех се да го отблъсна. Той се разкрещя, че ще ме убие. Беше толкова откачено всичко това. Викаше, че ще ме заколи.
Сърцето й се вледени. Дъхът й секна. Не може да бъде. За бога, не е възможно.
— Толкова беше превъртял, че другото момиче, червенокосото, му каза да се успокои. Да не му пука, че няма значение. Но той не слушаше. Той само се усмихна и после… внезапно извади нож.
Грейс поклати глава.
— Каза, че ще ми го забие в сърцето. Нали ви споменах, бях ужасно друсан. Но изведнъж изтрезнях. Знаете ли как да свестите някой дрогиран. Опрете му нож в гърдите.
— И после?
Тя ли го каза? Не можеше да повярва. Гласът прозвуча като нейния, но сякаш отекна отдалеч.
— Не можех да се оставя да ме наръга. Така че му се метнах и той изпусна ножа. Вчепкахме се един в друг. Момичетата пищяха. Мъчеха се да ни разтърват. И както се бяхме сборили на пода, чух изстрел.
Грейс клатеше глава. Не и Джак. Не. Няма начин…
— Изтрещя много силно. Все едно пистолет гръмна до ухото ми. Чуха се писъци. И после два или може би три изстрела. Не там, някъде по-надалече. И пак викове. Лосън остана проснат върху мен. Имаше кръв по пода. Беше улучен в гърба. Аз го избутах и тогава видях охранителя Гордън Маккензи, който стоеше с насочен пистолет.