— Е?
— Е как онази нощ си се озовала на първия ред в залата?
Въпросът бе изстрелян така внезапно, че тя подскочи.
Погледна го въпросително. На лицето му не прочете нищо.
— Какво?
— Райън Веспа, по-точно баща му, е намерил билет на черно срещу четиристотин долара. Членовете на „Оллоу“ са получили своите от самия Джими. Само така човек е можел да се озове на първия ред: или доста да се изръси, или да познава някого от изпълнителите — той се приведе към нея: — А ти как попадна на първия ред, Грейс?
— Моят тогавашен приятел намери билети.
— Вероятно говориш за Тод Улкрофт. Онзи, който нито веднъж не те е посетил в болницата?
— Да.
— Сигурна ли си? Защото преди каза, че не си спомняш.
Тя отвори уста, после я затвори. А Дънкан се наведе още по-близо:
— Грейс, аз говорих с Тод Улкрофт. Той въобще не е ходил на концерта.
Тя сякаш вътрешно се олюля. Тръпки я побиха.
— Тод не те е навестил в болницата, защото си скъсала с него два дни преди концерта. И знаеш ли какво, Грейс? Шейн Олуърт е скъсал със сестра ми същия ден. Джери изобщо не е била на концерта. И кого според теб Шейн е взел вместо нея?
Грейс потръпна:
— Не разбирам.
Дънкан извади фотографията.
— Това е оригиналната полароидна снимка, която увеличих и пъхнах в твоя плик. Сестра ми е написала датата на гърба. Фотографията е била направена в деня преди концерта.
Тя поклати глава.
— Ти си помислила, че тази жена в десния край, дето е в гръб… Според теб е Сандра Ковал. Но може би, Грейс — само може би, — това си ти.
— Не…
— И може би в търсене на всички виновни би трябвало да се запитаме кое е било хубавото момиче, което е отвлякло вниманието на Гордън Маккензи, така че останалите да могат да се промъкнат при Джими Екс. Знаем, че не е била сестра ми, нито Шийла Ламбърт, нито Сандра Ковал.
Грейс клатеше глава, но после си спомни онзи ден на плажа, когато за пръв път видя Джак, и онова чувството за свиване в стомаха. А откъде бе дошло то? Това чувство, което изпитваш…
… когато вече си срещал някой човек?
То е нещо като дежа вю. Това внезапно усещане като че ли отдавна познаваш някого, този внезапен проблясък, ръцете ви се докосват и усещаш прерязване в стомаха…
— Не — каза вече по-уверено Грейс. — Грешиш. Не е възможно. Все нещо щях да си спомням.
Скот Дънкан кимна:
— Може и да си права — стана, извади от касетофона касетата и й я подаде: — Налудничави предположения. Може би именно тази тайнствена жена е била причината Джак да не отиде зад кулисите. Може би тя го е разубедила. А може и той да решил, че до него на първия ред има нещо много по-важно за живота му, от каквато и да е песен. И може би три години по-късно се е убедил в това, когато го е намерил отново.
И си тръгна. Грейс отиде в ателието. От смъртта на Джак насам не беше рисувала. Зареди касетата в уокмена си и я пусна.
Взе четка и се опита да рисува. Искаше да нарисува него, Джак — не Джон, не Шейн. Мислеше, че ще стане размито и неясно — нищо подобно. Четката се рееше и танцуваше по платното. А тя си мислеше как никога не можем да знаем всичко за онези, които обичаме. И как в крайна сметка невинаги знаем всичко и за самите себе си.
Касетата свърши. Тя я превъртя и я пусна пак. Продължи да рисува като в радостна и прекрасна лудост. Сълзи се стичаха по страните й. Не ги бършеше. По някое време погледна часовника. Вече трябваше да приключва… Часовете скоро свършват. Ще отиде да вземе децата. Емма има днес урок по пиано. Макс, уви, е на футболна тренировка.
Грейс си взе чантата и заключи вратата след себе си.