Скоро имаше пет отделни портретни снимки, по една на всекиго от общата фотография. Започна отново да ги изучава, този път с повишено внимание спрямо младата блондинка до Джак. Хубаво момиче с дълга лененоруса коса. Погледът на младата жена беше насочен към Джак и не изглеждаше съвсем случаен. Грейс усети болка от нещо, което можеше да бъде… какво? Ревност? Колко странно. Коя е тази жена? Очевидно старо гадже, което Джак никога не е споменавал. И какво от това? Грейс си имаше минало. Джак също. Защо погледът на тази снимка я безпокои толкова?
И какво?
Ще изчака Джак да се прибере и тогава ще го поразпита.
Но за какво по-точно?
Да видим сега. Какво всъщност става? Стара снимка, вероятно на Джак, беше попаднала в нейния пакет снимки. Това беше странно наистина. Беше дори малко стряскащо с тази блондинка със зачертано лице. И Джак беше излязъл в нощта, без дори да се обади. Е, какво толкова? Нещо в снимката вероятно го е разстроило. Изключил си е мобилния телефон и сигурно сега виси в някой бар. Или у Дан. А може би всичко това е просто чудновата шега.
Да, каза си Грейс. Шега. Като „някоя друга от нашата задруга“.
Седейки сама в тъмната стая, в която не светеше нищо друго, освен монитора на компютъра, Грейс се опитваше пак и пак да премисли случилото се. Отказа се едва когато установи, че това само я плаши все повече.
Кликна отново върху лицето на младата жена, онази, която гледаше с въжделение нейния съпруг, като се опита да намери най-оптималното увеличение. Загледа се в лицето, съсредоточавайки се максимално, и усещането за непреодолим страх пропълзя по скалпа й. Застина, без да помръдва и без да откъсва поглед от лицето на жената. И неясно откъде и как, но нещо изплува в съзнанието й със зашеметяваща яснота.
Грейс беше виждала тази жена.
Глава 4.
Роки Конуел застъпи на пост срещу жилището на Лосън.
Опита да се намести удобно в своята Тойота Селика от 89-а, но не би могъл. Роки беше твърде едър за таратайката, плачеща за място в гробищата за автомобили. Блъсна по-силно проклетия механизъм за преместване на седалката, но тя отказа да отиде по-назад. Така че му се налагаше да се примири с това положение. Сгъна се криво-ляво и претвори очи.
Чувстваше се преуморен. Работеше на две места. Първата, постоянната му работа, беше да впечатлява постоянно полицая от надзора с усърдието си в десетчасова смяна в „Будвайзър“ в Нюарк. Втората — да седи в тази проклета кола и да държи една сграда под око — не фигурираше никъде по документи.
По едно време го стресна някакъв шум и той тутакси извади бинокъла си. По дяволите, някой току-що беше подкарал минибуса. Роки се вгледа: на волана седеше Джак Лосън. Роки остави бинокъла, запали и се подготви да го последва.
Роки се нуждаеше от втора работа, защото вопиющо се нуждаеше от пари. Лорейн, неговата бивша жена, пускаше аванси за възможно помирение. Но все още увърташе. Парите, даваше си сметка Роки, щяха да променят баланса в негова полза. Обичаше Лорейн. Искаше си я обратно на всяка цена. Все пак й дължеше някои върховни моменти. И ако трябваше за това да се скъса от работа, беше готов да заплати тази цена.
Животът на Роки Конуел невинаги бе протичал така. Беше най-добрият защитник в целите щати като играч в „Уестфийлд Хай“. В Пенсилвания лично Джо Патерно го откри и го превърна в силов защитник. Бидейки природно агресивна натура, Роки беше явление цели четири години. А две години фигурираше във водещата десетка. После „Овните от Сейнт Луис“ му предложиха място в отбора.
За известно време като че лично Господ перфектно бе планирал живота му. Роки си беше истинското му име. Родителите му го нарекли така, понеже майка му го беше родила тъкмо след като с баща му гледали филма „Роки“ през лятото на 1976 година. А с име като това си длъжен да бъдеш едър и силен. И да си винаги боеспособен. Затова и се нареди сред най-добрите професионални футболисти, известен със своята напористост. Срещата му с Лорейн беше истински нокаут, голямото преживяване от неговите младежки години. Яко си паднаха един по друг. Животът беше прекрасен.
Докато нещата не се обърнаха.
Роки беше отличен спортист за колежански отбор, но има голяма разлика между дивизията на колежанските отбори и професионалистите. В „Овните“ много харесваха неговия хъс. Харесваше им етичното му отношение. Харесваше им и това как не се щади, за да направи играта. Но не харесваха скоростта му. А в днешната игра, където тежестта пада върху пасовете и покриването, Роки не беше достатъчно добър. Или поне те така казаха. Роки обаче не се предаде. Започна да взима повече стероиди. Ставаше все по-едър, но недостатъчно голям, за да е сред първите. Успя да се уреди да играе още един сезон в по-второстепенните мачове на „Овните“. На следващата година го отрязаха.