Но мечтата му не умираше. Не можеше да позволи това да стане. Вдигаше тежести нонстоп. Яко се тъпчеше със стероиди. Постоянно взимаше анаболни добавки. Всеки спортист взима. Но отчаянието го направи доста непредпазлив. Не се тревожеше за страничните ефекти. Искаше маса. Настроението му ставаше все по-мрачно — от медикаментите, от разочарованието или по-скоро от самата комбинация.
За да свързва двата края, Роки се хвана с Федерацията по кеч. Може би помните онези свирепи срещи. За известно време те бяха истинско нещо, за което човек си заслужаваше да плати — битките бяха кървави, без забранени хватки. Роки го биваше за това. Беше едър, як и боец по природа. Имаше голяма издръжливост и знаеше как да повали съперника.
Но на хората с по-изострена чувствителност насилието на тепиха вероятно им дойде в повече. Властите в отделните щатите започнаха да забраняват боевете на федерацията. Някои от момчетата заминаха да се бият в Япония, където кечът още вървеше — според представите на Роки японската чувствителност ще да е била по-различна, — но той самият не отиде там. Продължаваше да вярва, че Националната футболна лига е по-добрата възможност за него. Просто трябваше да поработи по-здраво. Да стане още по-як, по-силен и малко по-бърз.
Минибусът на Джак Лосън излезе на шосе 17. Инструкциите на Роки бяха ясни. Да следва Лосън. Да запомня къде отива, с кого говори, всяка подробност от маршрута му, но в никакъв случай да не привлича вниманието му. Трябваше да наблюдава. Нищо повече.
Това си бяха лесно спечелени пари.
Преди две години Роки се сби в един бар. По банален повод. Някакъв тип прекалено се бе зазяпал в Лорейн. Роки го бе попитал какво толкова гледа, а момъкът му отговори да не се пеняви толкова. Знае се как стават тия работи. Само дето Роки беше тъпкан със стероиди и излезе от релси. Направо размаза копелето на плочките като кървав бифтек. После изкара три месеца в затвора и сега беше в изпитателен срок. Това беше капката, от която чашата преля за Лорейн. Нарече го неудачник и изчезна.
И сега той се опитваше да си я върне.
Роки приключи с глупостите. Мечтите умират бавно, но той вече схващаше, че няма да го бъде в НФЛ. Все пак Роки имаше талант. Можеше да стане добър треньор. Умееше да мотивира. Един негов приятел го повика в старата алма матер „Уестфийлд Хай“. Ако си изчистеше досието, Роки би могъл да стане помощник-треньор на защитниците. Лорейн можеше да започне работа там като възпитател. Това щеше да ги стабилизира.
Трябваха им малко пари да отлепят.
Роки закова Тойотата на разстояние от минибуса. Нямаше защо да се тревожи, че ще бие забелязан. Джак Лосън е дилетант. Не би се оглеждал за опашка. Така му каза шефът.
Лосън прекоси границата на щат Ню Йорк и хвана северната магистрала. Беше вече десет вечерта. Роки се поколеба дали да не се обади, но реши, че още не е време. Нямаше какво да докладва. Човекът си караше. Роки го следваше. Това му беше работата.
Започна да усеща, че краката му се схващат. Тая таратайка му беше адски тясна.
Половин час по-късно Лосън излезе на Удбъри Комънс, низ от огромни витрини на партерните етажи, които вечно са обявени за даване под наем, защото няма кой да ги наеме при тия цени. Нищо не работеше. Миниванът отби в празното платно отстрани. Роки забави. Ако го последва сега, ще бъде забелязан със сигурност.
Роки избра позиция за наблюдение, паркира сред дърветата, изключи светлините и извади бинокъла.
Джак Лосън спря минивана и Роки го видя да излиза от него. Недалеч имаше спряла друга кола. Трябва да беше на приятелката на Лосън. Странно място за романтично рандеву, но всеки си знае. Джак се огледа и после тръгна към гористата местност. Да му се не знае! Налагаше се Роки да го последва пеша.
Свали бинокъла и се измъкна от колата. От Лосън го деляха седемдесет-осемдесет метра. Не му се искаше да го доближава повече от това. Роки клекна и погледна през бинокъла още веднъж. Лосън се спря. Обърна се и…