Устата на Роки се отвори, но никакъв звук не излезе от нея. Той падна на земята. Ву се стовари до него. Последното, което Роки видя — последното нещо, което му бе отредено да види — беше лицето на Ерик Ву, спокойно и безчувствено, докато ръцете му притиснаха гръдния кош на Роки.
„Лорейн!“ — помисли си Роки.
И това беше всичко.
Глава 5.
Писък напираше в гърлото на Грейс.
Тя подскочи. Във всекидневната още светеше. Някакъв силует стоеше пред вратата на стаята й. Но не беше Джак.
Събуди се, дишайки тежко. Беше сънувала. Знаеше, че е така. По някакъв подсъзнателен начин през цялото време го бе знаела. И преди безброй пъти беше сънувана същия сън, макар че отдавна не беше се случвало. Дали не беше се завърнал заради наближаващия й рожден ден?
Направи усилие да се успокои. Но така и не успя. Сънят винаги започваше и свършваше по един и същ начин. Вариациите бяха в средната му част.
Този сън връщаше Грейс в старата зала „Бостън Гардън“. Сцената беше точно срещу нея. Имаше подвижна стоманена ограда, не много висока, може би до кръста, като стойка за заключване на велосипеди. Тя се облягаше на нея.
От високоговорителите се чуваше „Бледо мастило“, но това не беше възможно, защото концертът още не беше започнал. „Бледо мастило“ беше голям хит на Джими Екс Бенд, най-продаваният сингъл на годината. Още го пускат по радиата. Би трябвало да свирят на живо, да не е запис. Но ако този сън се развиваше като някакъв филм, „Бледо мастило“ беше нещо като саундтрака му.
Беше ли Тод Удкрофт, нейният приятел по онова време, до нея? Понякога й се струваше, че държи ръката му, макар че те не бяха от онези двойки, които ходят хванати за ръце, а после, когато нещата тръгнаха зле, стомахът й се свиваше от усещането, че дланта му бе далеч от нейната. В реалността на онзи концерт Тод беше с нея. В съня — само понякога. Сега — не, нямаше го. Тод беше изчезнал тази нощ безследно. Тя никога не бе го обвинявала за случилото се. Той не можеше нищо да направи. Тод изобщо не я посети в болницата. Не го обвиняваше и за това. Историята си беше изначално буксуваща колежанска романтика, не беше сливане на душите. Кому са нужни сцени на този етап от една игра? Кой би искал да скъса с момиче, което е в болница? Та стана по-добре и за двамата, че се разделиха по този начин.
В съня си Грейс знаеше, че трагедията е предстояща, но не предприемаше нищо. Самият сън не предизвикваше чувство на тревога или желание за търсене на изход. Кой знае защо — може би просто такава е природата на сънищата? Безсилен си, дори да знаеш предварително какво ще се случи. Роб си на някаква желязна предопределеност, заложена в подсъзнанието. Или отговорът е по-прост — липсата на време. В съня трагедията се развива за секунди. В реалността според свидетелите Грейс и другите бяха останали срещу сцената повече от четири часа.
Настроението на тълпата се люшкаше от купонджийско вълнение до безпокойство, прерастващо във враждебност. Джими Екс, чието истинско име беше Джеймс Ксавиър Фармингтън, ефектният рокаджия със знаменитата дълга коса, трябваше да излезе на сцената в осем и половина, не че някой го очакваше преди девет. Но вече наближаваше полунощ. За начало тълпата почна да скандира името на Джими. Последва всеобщо дюдюкане. Шестнайсет хиляди души, включително тези като Грейс, които бяха късметлии да са близо до сцената, се вдигнаха като един, искайки си шоуто. Минаха десет минути, преди глас от високоговорителя най-накрая да даде някакво обяснение. Тълпата, върнала се към предишното състояние на трескава възбуда, сега вече подивя.
Но гласът от високоговорителя не обяви бандата. С равен и монотонен глас той извести, че концертът тази вечер се отлага поне с още един час. Без обяснения. За момент никой помръдна. Настъпи тишина.
На това място започваше сънят, по време на това затишие преди унищожението. Грейс бе там отново. На колко години? Беше на двайсет и една, но в съня й се струваше, че е по-голяма. Чувстваше се различна, паралелна Грейс, тази, която бе жена на Джак и майка на Емма и Макс, но все пак се намираше на този концерт по време на последната й година в колежа. Както винаги в сънищата, в двойствената реалност нейната истинска личност се наслагваше със съновната.
Дали всички тези неща, тези моменти от сънищата идваха от подсъзнанието, или от това, което впоследствие беше чела за трагедията? Вероятно беше смесица от двете, така предполагаше. Сънищата отключват спомените, нали? В будно състояние тя не можеше да си спомни въобще за онази нощ. Последното, което си спомняше, беше, че учи за финалния изпит по политология, който беше взела пет дни по-рано. Докторите обясняваха, че това е нормално при нейната травма на главата. Но подсъзнанието беше странна територия. Сигурно сънищата актуализираха спомените. Може и да беше игра на въображението. А най-вероятно и двете, както е обикновено в сънищата и дори в спомените.