Но каквото и да беше — изровено от спомените или подсказано от репортажите в пресата, така или иначе, в този момент изтрещя изстрел. После — втори. Трети.
Това беше преди въвеждането на металотърсачите при влизане на концерт. Всеки можеше да внесе оръжие. Навремето доста беше се обсъждало откъде са започнали изстрелите. Дълго след това продължаваха да циркулират приказки за някакъв заговор. Във всеки случай доведената до бяс младежка тълпа се развилия. Сред всеобщ рев хората се втурнаха към изходите.
Други се понесоха към сцената.
Грейс се оказа на злополучно място. Притиснаха я в горната част на стоманената преграда, парапетът направо се заби в корема й. Нищо не можеше да направи. Тълпата продължаваше да реве и да бушува. Момчето до нея — по-късно щеше да научи, че е на деветнайсет години и се казва Райън Веспа — не успя да се подпре с ръце и се блъсна лошо в преградата.
Грейс видя (дали това беше в съня или в реалността?) бликналата кръв от устата на Райън Веспа. Преградата не издържа и рухна. Грейс полетя на пода. Опита се да стане, да се изправи, но навалицата от виещи хора я срути обратно.
Беше сигурна, че тази част е истинска. Тази част, в която тя беше стъпкана от човешката маса, изплуваше в съзнанието й отделно от сънищата.
Паническото бягство продължаваше. Хората я тъпчеха, настъпваха ръцете и краката й, смазваха я като каменни плочи. Тежестта растеше. Затискаше я. Затрупваха я безчет отчаяно бъхтещи се тела.
Пронизителни крясъци пълнеха въздуха. Грейс беше затисната. Напълно погребана. Нямаше повече никаква светлина. Твърде много хора бяха струпани върху нея. Беше й невъзможно да помръдне. Невъзможно да диша. Задушаваше се. Като че бе зазидана в бетон. Или завлечена дълбоко под вода.
Тежестта върху нея ставаше все по-болезнена. Като че ли гигантска ръка притискаше главата й, смазвайки черепа й като пластмасова чашка.
Пълна безизходност.
И на това място за щастие сънят свършваше. Грейс се събуждаше, жадно вдишваше въздух.
Истината е, че бе дошла в съзнание четири дни след произшествието с почти никакъв спомен за него. Когато отвори очи, си помисли, че е денят на последния й изпит по политология. Лекарите не пожалиха време да й обяснят положението. Тя имаше сериозни травми. Най-сериозната беше фрактура на черепа. Оттам силното главоболие и загубата на памет. Това не беше случай на амнезия или на потискане на спомени, или каквото и да било на психическа основа. Мозъкът й беше увреден, което не е рядко при този вид травма на главата и загуба на съзнание. В такъв случай да ти се губят часове, дори дни не е необичайно. Грейс имаше също фрактури на бедрената кост, на голямата пищялна кост и на три ребра. Коляното й беше строшено. Имаше и луксация на тазобедрената става.
В мъглата от болкоуспокояващи тя беше научила, че е „късметлийка“. Осемнайсет души на възраст от четиринайсет до двайсет и шест намерили смъртта си в изстъплението, което медиите нарекоха Бостънско меле.
Силуетът на прага промълви:
— Мамо?
Беше Емма.
— Кажи, миличко.
— Ти викаше.
— Добре съм. Понякога и майките сънуват кошмари.
Емма остана в сянката.
— Къде е татко?
Грейс погледна будилника до леглото. Почти четири и четирийсет и пет сутринта. Колко време бе спала? Не повече от десет-петнайсет минути.
— Ще се прибере скоро.
Емма продължаваше да стои в тъмното.
— Добре ли си? — попита Грейс.
— Може ли да легна при тебе?
И други имат кошмари тази нощ, помисли си Грейс и вдигна завивката:
— Разбира се, детето ми.
Емма легна откъм страната на Джак. Грейс я зави с одеялото и се отпусна. Погледна часовника. В седем часа — всъщност видя, че е точно шест и петдесет и девет — я обзе паника.
Такова нещо не беше се случвало. Ако беше нормална нощ, ако Джак бе дошъл, за да й каже, че ще ходи до денонощния, ако беше подхванал глупави обсъждания примерно дали да купи пъпеши или банани, досега тя щеше да се е обадила в полицията.