Но нощта не беше нормална. Беше се появила онази фотография. Беше последвала неговата реакция. И не беше последвала обичайната целувка за довиждане.
Емма се размърда до нея. Макс влезе, търкайки очи, няколко минути по-късно. Обикновено Джак приготвяше закуската. Беше най-ранобудният. Сега Грейс я направи — бисквитки „Cap’n crunch“ с резенчета банан, — същевременно отбиваше въпросите на децата във връзка с отсъствието на баща им. Докато те бяха заети със закуската, тя влезе в кабинета и звънна в офиса на Джак, но никой не вдигна. Беше още много рано.
Навлече адидаското горнище на Джак и поведе децата към спирката на автобуса. По-рано Емма я прегръщаше на тръгване, но сега беше вече твърде голяма за такива неща. Тя скочи в автобуса, преди Грейс да бе успяла да подхвърли нещо идиотско от родителския арсенал в смисъл, че Емма е пораснала за гушкане, ама не е пораснала, когато идва при мама уплашена през нощта. Макс я прегърна, но набързо, и то без никакъв ентусиазъм. Двамата се гмурнаха в автобуса, вратата взе да се затваря със съскане, като че ли да ги глътне цели.
Грейс прикри с длан очите си от слънцето и както винаги изпрати с поглед автобуса, докато той не зави по Брайдън Роуд. Дори сега, след толкова време, и се дощя да скочи в колата и да ги последва, само и само да е сигурна, че тази трошлива жълта тенекия ще ги закара невредими до училището.
Но какво става с Джак?
Тя тръгна обратно към къщи, обаче се отказа, втурна се към колата и потегли. Настигна автобуса на Хайтс Роуд и го последва по целия път до училището „Уилард“. Там паркира и видя дебаркирането на децата. Когато Емма и Макс се появиха с раничките на гърба, тя почувства познатото вълнение. Изчака двамата да поемат по пътеката, после по стълбите и да изчезнат накрая зад вратата на училището.
А след това за първи път от много време насам се разплака.
Грейс очакваше да види ченгета в цивилни дрехи. И очакваше да са двама. Така беше свикнала от филмите по телевизията. Единият трябваше да е груб ветеран. Другият — млад и симпатичен. С телевизията — дотук. Пристигна полицай в униформа тип „спри, че караш с превишена скорост“ и със съответната кола.
Представи се като „полицай Дейли“. Беше наистина млад, много млад, с белези от акне по бебешката физиономия. Имаше здрава мускулатура на културист. Късите му ръкави се пръскаха от надутите бицепси. Полицай Дейли говореше с нервиращо търпение, с монотонния говор на ченге от предградията, което поучава първокласници относно мерките за сигурност при карането на велосипеди.
Бе пристигнат десет минути след позвъняването й на полицейския телефон за случаи от неспешен характер. Диспечерът й бе казал, че е редно тя да дойде в участъка и да подаде собственоръчно заявлението, но тъй като полицай Дейли се намират тъкмо в момента в района, щял да мине лично. Късметлийка.
Та Дейли извади лист и го сложи на масичката за кафе. Щракна химикалката и подхвана въпросите.
— Името на изчезналия?
— Джон Лосън. Но го наричат Джак.
Той започна да пише върху листа.
— Адрес и телефонен номер?
Тя ги каза.
— Място на раждане?
— Лос Анжелис, Калифорния.
Попита за ръст, тегло, цвят на очите и косата, пол (да, наистина попита и това). Попита дали Джак има някакви белези, особени черти или татуировки. Попита за възможните места, където би отишъл.
— Не знам — каза Грейс — Затова ви се обадих.
Полицай Дейли кимна.
— Доколкото схващам, съпругът ви е с права на пълнолетен?
— Моля?
— Има навършени осемнайсет години.
— Да.
— Това прави нещата по-сложни.
— Защо?
— Сега сме с нов правилник за попълване на формуляр за изчезнали. Въведоха го само преди две седмици.
— Май не ви разбирам.
Той зае театрална поза.
— Вижте, за да вкараме някого в компютъра, той трябва да отговаря на критериите — Дейли извади нов лист. — Съпругът ви инвалид ли е?
— Не.
— Заплашван ли е?
— Какво искате да кажете?
Дейли прочете на глас написаното на листа:
„Лице навършило пълнолетие, което се счита за изчезнало и е в обкръжение на други лица, за които има сведения, че заплашват неговата/нейната сигурност.“
— Не знам. Казах ви. Той излезе снощи…
— Значи, пишем „не“ — каза Дейли. Погледна по-надолу в листа. — Номер три. Насилствено. Като принуда или отвличане.