— Не знам.
— Номер четири. При произшествие. От рода на пожар или самолетна катастрофа.
— Не.
— И последната категория. Непълнолетен? Добре, това вече го установихме — остави листа. — Така. Лицето не може да бъде включено системата, след като не влиза в една от тези категории.
— Е, ако някой все пак е изчезнал по такъв начин, вие нищо ли не правите?
— Не бих се изразил така, госпожо.
— А как бихте се изразили?
— Нямаме никакво доказателство, че е станало нещо нередно. Ако получим такова, веднага ще въведем данните и ще започнем разследване.
— А засега няма да предприемете нищо?
Дейли остави писалката. Наведе се напред с ръце на бедрата. Задиша тежко.
— Може ли да бъда откровен, госпожо Лосън?
— Разбира се!
— Във всички такива случаи или, да речем, в по-голямата част от тях… бих казал, в деветдесет и девет процента от случаите съпругът просто зарязва семейството. Става дума за брачни проблеми. Появила се е любовница. Съпругът не желае да бъде намерен.
— Случаят не е такъв.
Той кимна:
— И в деветдесет и девет процента от случаите точно това чуваме от съпругите.
Покровителственият му тон започна да я изнервя. Поначало не беше склонна да поверява проблема на този младок. Затова премълча разни подробности, сякаш споменаването им щеше да бъде нещо като предателство. А и как ли би прозвучало следното:
„Ами вижте, намерих тази странна фотография в снимките, които взех от фотостудиото, а съпругът ми каза, че на нея не е той, което няма как да знам, защото е от много отдавна, и после той излезе…“
— Госпожо Лосън?
— Да.
— Разбирате ли казаното от мен?
— Така мисля. Казаното е, че съм истерична тъпачка, че мъжът ми е избягал от мен и че аз се опитвам да си го върна с полиция. Нещо такова е, нали?
Погледна я невъзмутимо.
— Разберете. Не можем да започнем истинско разследване, докато нямаме някакво свидетелство, че е извършено престъпление. Това е правилникът, спуснат ни от НИЦП — той чукна с пръст по листа и добави с погребален тон: — Националният информационен център по престъпността.
Тя го гледаше втрещена.
— Дори да намерим съпруга ви, нямаме право да ви кажем къде се намира. Това е свободна страна. Той е пълнолетен. Не можем да го насилваме да се върне.
— Ясно.
— Можем да проверим тук-там и да направим няколко дискретни запитвания.
— Много добре.
— Бих искал да запиша марката на колата и номера и.
— Форд Уиндстар.
— Цвят?
— Тъмносин.
— Година на производство?
Тя не я помнеше.
— Номерът?
— Започваше с М.
Полицай Дейли вдигна очи. Грей се почувства като малоумна.
— Горе е копието от регистрацията — каза тя. — Мога да проверя.
— Имате ли EZ пропуск?
— Да.
Полицай Дейли кимна и записа. Грейс се качи да намери папката. Изкопира документа с номера на скенера и го даде на полицай Дейли. Той си отбеляза нещо отдолу. Зададе й няколко въпроса. Тя се придържаше към фактите: Джак се прибрал от работа, помогнал й да сложи децата да спят, после излязъл, вероятно до супера… и това беше.
След около пет минути Дейли изрази задоволство. Той се усмихна и й каза да не се тревожи. Тя го изгледа.
— Ще се свържем с вас след няколко часа. Ако дотогава не сме научили нищо, ще поговорим по-подробно.
И си тръгна. Грейс звънна пак в офиса на Джак. Все така никой не вдигаше. Погледна часовника. Наближаваше десет. „Фотомат студио“ трябваше вече да е отворено. Добре.
Тя имаше няколко въпроса към Джош Бялото мъхче.
Глава 6.
Шарлейн Суейн си облече новото бельо — дантелена камизолка и прашки — и вдигна щорите.
Нещо не беше наред.
Денят бе вторник. Часът — десет и половина утринта. Децата на Шарлейн бяха на училище. Съпругът й Майк би трябвало да е в офиса си в града с телефонна слушалка, притисната между рамото и ухото му, пръстите му навиват и развиват ръкавите на ризата, яката го стяга, но самолюбието му не позволява да признае, че вече се нуждае от по-голям размер.
Нейният съсед, гадният откачалник Фреди Сайкс, би трябвало да си е вкъщи.
Шарлейн се погледна в огледалото — нещо, което не правеше често. Нямаше нужда да си напомня, че вече е минала четирийсет. Отражението, което виждаше, беше все още добре оформено — не без помощта на кокетната камизолка, но онова, което до неотдавна бе приятно закръглено, напоследък бе започнало да прилича повече на отпуснато. Не че Шарлейн не правеше каквото може в това отношение. Ходеше на курс по йога три сутрини в седмицата. Полагаше усилия да пази линия, като се сражаваше срещу очевидното и непобедимото, вкопчвайки се здраво в онова, което бе запазила и което се опитваше да й се изплъзне.