И тя набра служебния му телефон.
— Ало? — чу гласа му.
— Здравей, Дан. Грейс е.
— Здравей — отвърна той с някак пресилено въодушевление. — Тъкмо се канех да ти позвъня.
— Така ли?
— Къде е Джак?
— Не знам.
След кратко мълчание той поде колебливо:
— Като казваш, че не знаеш…
— Ти му се обади снощи, нали?
— Да.
— За какво говорихте?
— По принцип този следобед имаме насрочена презентация в лабораториите на „Феномитол“.
— Нещо друго?
— Какво имаш предвид под „нещо друго“?
— Просто дали сте говорили за нещо друго.
— За нищо друго не сме говорили. Всъщност какво става, Грейс?
— След това той излезе.
— Е, и?
— Оттогава не съм го виждала.
— Как така оттогава не си го виждала?
— Ами нито се върна вкъщи, нито се обади, а и нямам идея къде може да е.
— Господи! Обади ли се в полицията?
— Да.
— И?
— И нищо.
— Господи боже! Виж какво: сега потеглям и ще дойда при теб.
— Не — отсече тя. — Чувствам се наред.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Имам да свърша някои неща — обясни леко неуверено, после, като премести слушалката на другото си ухо, попита с известно смущение: — Напоследък Джак държеше ли се нормално?
— Имаш предвид — в работата?
— Имам предвид навсякъде.
— Да, Джак си беше Джак, какъвто си го знаем.
— Не забеляза ли някаква промяна у него?
— И двамата бяхме стресирани покрай делата за лекарствата, но не съм забелязал нищо твърде необичайно. Грейс, сигурна ли си, че не искаш да дойда?
В този момент някой й позвъни.
— Трябва да затварям. Дан. Някой ме търси.
— Вероятно е Джак. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Грейс провери кой я търси. Не беше Джак. Поне не неговият телефон. Тя натисна копчето за обратно набиране.
— Ало?
— Госпожо Лосън, обажда се полицай Дейли. Някаква вест от съпруга ви?
— Не.
— Звъняхме ви вкъщи.
— Навън съм.
Малка пауза.
— Къде именно?
— В града.
— Къде по-точно в града?
— Пред фотоателие „Фотомат“.
Още по-дълга пауза.
— Не искам да бъда назидателен, но не е ли странно да се намирате там, след като сте загрижена за съпруга си?
— Полицай Дейли?
— Да?
— Съществува едно ново изобретение и то се нарича клетъчен телефон. Именно по него ме намирате сега.
— Не исках да…
— Научихте ли нещо за съпруга ми?
— Именно затова ви позвъних. Моят шеф се е заел със случая. Той би искал да проведе допълнителен уточняващ разговор с вас.
— Уточняващ?
— Да.
— Това стандартна процедура ли е?
— Разбира се.
Но в отговора му имаше като че ли някаква фалшива интонация.
— Открихте ли нещо?
— Не. Имам предвид — нищо тревожно.
— Какво означава това?
— Капитан Пърлмътър и аз просто се нуждаем от малко повече информация, госпожо Лосън.
Още една клиентка на „Фотомат“, прясно боядисана в пепеляворусо жена на възрастта на Грейс, пристигна пред неработещото ателие и със свити пред очите си шепи се вгледа вътре. След което недоволно намръщена си тръгна.
— И двамата ли сте в службата сега? — попита Грейс.
— Да.
— Ще бъда при вас след три минути.
Капитан Пърлмътър попита:
— От колко време със съпруга ви живеете в града?
Бяха се сбутали в стайче, подхождащо повече на училищен портиер, отколкото на капитан от полицията. Каселтънските ченгета бяха установили седалището си в бившата градска библиотека, чиято сграда, ако и белязана от традиция и история, не се отличаваше с особен комфорт. Капитан Пърлмътър седеше зад бюрото си. Задавайки първия си въпрос, той се облегна назад с длани на корема. Полицай Дейли пък стоеше подпрян колкото се може по-нехайно на касата на вратата.
Грейс отвърна:
— От четири години.
— Харесва ли ви тук?
— Горе-долу.
— Добре — усмихна й се Пърлмътър като учител, одобряващ отговора на ученик. — Имате деца, нали?