Глава 1.
Три месеца по-късно
В живота се случват внезапни сривове.
Сълзи и усещане за рана от нож, който се е забил дълбоко в плътта. Съществуванието внезапно се обръща наопаки. Изсипва се като от разпран търбух. После следват онези моменти, когато всичко просто се разпада. Конецът се изнизва от иглата. Шевът поддава. В началото промяната е бавна, почти недоловима.
За Грейс Лосън този разпад започна от фотоателието.
Тя тъкмо се канеше да влезе, когато чу смътно познат глас:
— Защо не си купиш дигитален фотоапарат, Грейс?
Грейс се обърна към жената.
— Не съм на „ти“ с тези техники.
— Я моля ти се. С цифровия апарат само щракаш — жената вдигна ръка и щракна с пръсти като да онагледи думите си. — Пък и дигиталните имат много повече възможности от обикновения апарат. Ако искаш, примерно можеш да махнеш снимки, които не ти харесват. Като компютърните файлове. Например семейната ни коледна картичка, която изпращаме на роднини и приятели. Бари прави купища снимки на децата, защото Блейк бил мигнал или Кайл не гледал, накъдето трябва. А като снимаш толкова много, както казва Бари, рано или късно ще направиш хубава фотография, нали така?
Грейс кимна. Опита се да изрови от паметта си името на жената, но не успя. Дъщерята на тази жена — дали не беше Блейк — учеше в първи клас със сина на Грейс. Или може би миналата година бяха заедно в детската градина. Не можеше да си спомни точно. Грейс й се усмихваше. Жената беше симпатична, но приличаше на толкова много други жени. Не за първи път Грейс си помисли дали и нейната собствена подчертана индивидуалност не се е претопила в ужасния въртоп на еснафското еднообразие.
Мисълта не й подейства успокоително.
Жената продължаваше да лее възхищението си по чудесата на дигиталната ера. Усещайки, че вече я наболяват лицевите мускули от усилието да задържи изкуствената усмивка, Грейс погледна часовника си. Надяваше се тази техно-майчица да схване намека. Два и четирийсет и пет. Почти е време да вземе Макс от училище. Емма имаше тренировка с отбора по плуване, но друга майка от задругата бе на ред да прибере децата оттам. Някоя друга от нашата задруга, както една от майките обичаше да се майтапи. Много смешно.
— Трябва да се съберем някой път — завърши жената. — С Джак и Бари. Мисля, че ще си допаднат.
— Непременно.
Грейс се възползва настъпилата пауза, за да се сбогува, отвори вратата и хлътна във фотоателието. Стъклената врата се затвори със звън, задействайки малка камбанка. Миризмата на химикали не беше от най-приятните. Тя се запита какъв ли е дълготрайният ефект при работа в подобна среда, в която дори кратко пребиваване е така неприятно.
Момчето, което беше на работа — очевидно думата „работа“ в случая можеше да се използва само условно, — имаше избелена мъхеста брадичка, коса, боядисана в цвят, който би респектирал дори „Крейола“2, и достатъчно обеци по цялото тяло, за да развие мускули от носенето им. По шията му се виеше жицата на фонослушалки. Музиката бе надута така силно, че Грейс я усещаше в диафрагмата си. Беше целият в татуировки. Грейс прочете надпис STONE — „КАМЪК“. И друг KILLJOY — „ТРЕПАЧ НА РАДОСТТА“. Помисли си, че третият би трябвало да е SLACKER — „БЕЗДЕЛНИК“.
— Извинете?
Той дори не вдигна поглед.
— Извинете? — повтори тя малко по-високо.
Пак нищо.
— Ей, пич!
Това привлече вниманието му. Той се озъби и присви очи, явно наскърбен от това, че го безпокоят.
— Снасяй.
— Моля?
— Разписката.
Аха. Грейс му подаде квитанцията, след което той я попита за името. Това напомни на Грейс за онези проклети автоматични телефонни услуги, дето трябва да набереш номера на телефона си, за да се изпише, а щом се обади жив човек, те кара да го повториш, сякаш първото е било само да добиеш тренинг.
Бялото мъхче — Грейс ядно му прикачи това прозвище — взе да рови из чекмеджето всред пликовете с готови снимки, докато не избра един от тях. После скъса разписката и обяви космическа цена. Тя му подаде Val-Pak талона, който изрови от чантата си след усилия, сравними с разкопките в търсене на свитъците от Мъртво море, след което младият калпазанин й назова вече доста по-разумна цена и й подаде снимките.
Грейс му благодари, но той вече беше включил отново музиката в главния си мозък. Тя му махна с ръка и каза: