— И ти?
— Отговарям, че много си падам, особено ако двама мъже си пускат език.
Грейс се изсмя и двете слязоха от колата. Болният крак й създаваше проблеми. След повече от десет години би трябвало да му е свикнала, но все още мразеше хората да обръщат внимание на накуцването й. Застанала до колата, тя проследи с поглед отдалечаващата се Кора. Когато училищният звънец иззвъня, децата изхвърчаха като сачми от ловджийска пушка. Подобно на всеки друг родител, Грейс се оглеждаше само за своето дете. Останалите от ордата бяха просто фон, колкото и безмилостно да звучи.
Макс се появи от втория вход на сградата. Когато Грейс видя сина си — едната маратонка развързана, раницата с вид на четири мерки по-голяма, плетената шапка с надпис „Ню Йорк Рейнджърс“, нахлупена на една страна като туристическо кепе, — познатата топлина я изпълни отново. Макс се спусна надолу по стълбите, подмятайки раницата на рамената си. Тя се усмихна. Макс я забеляза и й отвърна с усмивка.
Той се метна на задната седалка на Сааба. Грейс му закопча предпазния колан и го попита как е минал денят. Макс отговори, че не знае. Тогава тя го попита какво са взели днес в часовете. Макс пак каза, че не знае. Не е ли учил математика, английски, естествознание, рисуване или ръчен труд? Отговорът беше все същият: ми не знам. Грейс поклати глава. Класически случай на начално училищен алцхаймер. Да не би да дрогират учениците, за да забравят, или пък под клетва пазят тайна? Една от загадките в живота.
Грейс не успя да погледне останалите снимки, преди да се прибере вкъщи и да даде на Макс неговия гоу-гърт снак — нещо от рода на кисело мляко в туба, което се изстискваше като паста за зъби.
Лампичката на телефонния секретар мигаше. Един запис. Тя провери дали обаждането е от вкараните номера и видя, че го няма. Натисна копчето, за да чуе съобщението, и остана изненадана. Гласът беше на стар… да кажем, приятел. По-точно беше да го нарече случаен познат. Нещо като настойник, но в много странен смисъл.
„Здрасти, Грейс. Карл Веспа се обажда.“
Не беше дори нужно да чуе името. Бяха минали години, но тя винаги щеше да разпознае този глас.
„Можеш ли да звъннеш, когато имаш възможност? Трябва да поговорим за нещо.“
Записът се изключи. Грейс не помръдна; усети някогашното потръпване в корема. Веспа. Карл Веспа е звънял. Не беше на хубаво. Карл Веспа с цялата му доброжелателна любезност към нея не беше човек, с когото да си бъбри просто така. Поразмишлява дали да му звънне и реши поне засега да отложи обаждането.
Тръгна към спалнята за гости, която бе превърнала в импровизирано ателие. Когато рисуваше добре — тоест когато я връхлиташе внезапното вдъхновение, познато на всеки творец или спортист, — тя започваше да вижда света така, сякаш се готвеше да го положи върху платното. Гледаше улиците, дърветата, хората и си представяше каква четка ще използва, как ще набележи щрихите, какви ще бъдат цветовете, полутоновете и полусенките. Произведението й трябваше да отразява не самата реалност, а нейното собствено виждане за нея. Така тя гледаше на изкуството. Ние всички виждаме света през наша собствена призма, разбира се. Най-доброто изкуство коригира реалността така, че да показва вътрешния свят на художника, какво вижда той, по-точно какво иска да видят другите. Това невинаги означава разкрасена реалност. По-провокативна, дори по-грозна може би, но завладяваща и магнетична. Грейс се стремеше да предизвиква реакция у публиката. Човек може да се наслаждава на прекрасен слънчев залез, но Грейс искаше той да се потопи именно в нейния залез и да не смее нито да остане, нито да излезе от него.
Грейс беше поръчала по две снимки от всяка. Тя пъхна пръсти в плика и измъкна фотографиите. Първите две бяха с Емма и Макс от излета. На следващата Макс протягаше ръка да откъсне ябълка. Имаше ги задължителните несполучливи снимки, на една от които ръката на Джак беше излязла пред обектива. Тя се усмихна и поклати глава. Нейният голям мечок. Следваха още няколко снимки на Грейс и децата ту с ябълки, ту около дърветата, ту с кошници. Очите й се насълзиха както всеки път, когато разглеждаше снимки на децата си.
Родителите на Грейс бяха умрели млади. Майка й загина в катастрофа на разклонението на шосе номер 46 в Тотоуа. Грейс, единствено тяхно дете, беше на единайсет години по онова време. Полицията не дойде у тях като по филмите. Баща й научи за станалото от телефонно обаждане. Грейс още помнеше начина, по който нейният баща, както си беше по син анцуг и сив пуловер, вдигна телефона със свойственото си напевно „ало!“, как лицето му пребледня, как изведнъж се строполи на пода, разхълца се сподавено, после притихна, сякаш останат без достатъчно въздух да изрази мъката си.