Но сега можеше ли да бъде сигурна, че този на снимката е Джак?
Несъмнено тук той изглеждаше доста по-различен. Косата му беше значително по-дълга. Беше с брада, но тя не можеше да скрие младостта му и бебешката физиономия. Носеше очила. Обаче стойката, положението на главата, изразът му — да, това беше мъжът й.
Тя прегледа набързо останалите снимки — купи сено, ръце с ябълки или протегнати към клоните. Видя и една снимка, която беше направила на Джак, когато докопа апарата, към който той беше толкова ревнив. Беше се протегнал, ризата му беше излязла от панталона и се виждаше коремът му. Тогава Емма беше отбелязала, че е шкембелия. Това, разбира се, бе накарало Джак да вдигне още по-високо ризата си. Грейс се беше засмяла. „Давай, бейби!“ — го бе насърчила тя, щраквайки следващата снимка, през което време за още по-голямо огорчение на Емма той закърши снага и се заолюлява.
— Мамо!
Тя се обърна.
— Какво има, Макс?
— Може ли да си взема още от захаросаните пръчки?
— Вземи си една за в колата — отвърна тя, надигайки се. — Трябва да излезем.
Бялото мъхче не беше във фотото.
Макс заразглежда варианти на снимки в рамки на теми като „Честит рожден ден!“, „Обичаме те, мамо!“ и друга подобни. Мъжът зад щанда, ослепителен със синтетичната си вратовръзка и ризата с капаци на джобовете и къси ръкави, достатъчно гънка, че да личат здравите му плещи, носеше на гърлите си бадж, от който ставаше ясно, че той, Брус, е помощник-мениджър.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Търся младежа, който беше тук преди няколко часа — каза Грейс.
— Джош приключи работа за днес. Аз не мога ли да ви помогна?
— Взех един проявен филм и снимки малко преди три часа…
— Да?
Грейс се поколеба как да обясни.
— Имаше една снимка в плика с фотографиите, която не е моя.
— Не съм сигурен, че разбирам.
— Една от снимките. Не съм я правила аз.
Той махна с ръка към Макс:
— Виждам, че имате малки деца.
— Моля?
Помощник-управителят Брус си намести очилата.
— Само отбелязвам, че сте с малки деца. Поне едно малко дете.
— Какво общо има това?
— Понякога децата пипат апарата. Когато родителите не ги виждат. Щракват някоя и друга снимка. После оставят фотоапарата на мястото му.
— Не. Не е това. Тази снимка няма нищо общо с нас.
— Разбирам. Добре, съжалявам за причиненото неудобство. Вашите снимки всички ли са в плика?
— Мисля, че да.
— Никоя ли не липсва?
— Наистина не съм ги преглеждала подробно, но мисля, че всички са налице.
Той отвори едно чекмедже.
— Ето. Това е талон. Следващият ви филм ще бъде изваден безплатно. Снимки три на пет. Ако ги искате шест на четири, малко се доплаща.
Грейс не обърна внимание на протегната му ръка.
— Според надписа на вратата ви проявявате всички снимки на място.
— Точно така — той погали масивната машина отзад: — Старата Бетси работи тук за нас.
— Моят филм тук ли е проявен?
— Разбира се.
Грейс му подаде плика с фирмения знак на студиото.
— Можете ли да ми кажете кой е вадил този филм?
— Сигурен съм, че е станала неволна грешка.
— Не казвам, че не е така. Искам само да знам кой е вадил моя филм.
Той хвърли поглед на плика.
— Може ли да попитам защо искате да знаете?
— Джош ли беше?
— Да, но…
— Той защо си тръгна?
— Извинете?
— Взех си снимките малко преди три. Затваряте в шест. Сега е около пет.
— Е?
— Струва ми се странно смяната да свършва между три и шест, щом се затваря в шест.
Помощник-мениджър Брус леко се изправи.
— Джош има семеен проблем.
— В смисъл?
— Вижте, госпожо… — той пак погледна плика — Лосън, съжалявам за грешката и неудобството. Очевидно е, че снимка на друг клиент е попаднала при вашите. Не си спомням да се е случвало преди, но никой не е съвършен. А, чакайте…
— Какво?
— Може ли да видя въпросната снимка?
Грейс изпита опасение, че той може да й я вземе, затова излъга:
— Не я взех със себе си.