— Не, не точно така.
— Хубаво, разяснете ми ги тогава.
— В случая не клиентът ми, а аз имам пряко отношение към случая Лосън.
— Моля?
— Госпожа Лосън ви е показала онази фотография.
— Точно така.
— Момичето със зачеркнатото лице на нея беше сестра ми.
Пърлмътър се облегна назад и леко подсвирна.
— Май ще е по-добре да започнете от началото.
— Това е дълга история.
— Иде ми да кажа, че разполагам с предостатъчно време, но не е вярно.
И като потвърждение вратата се отвори и надникна Дейли:
— На втора линия.
— Кой е?
— Шарлейн Суейн. Казва, че току-що видяла Ерик Ву при училището.
Карл Веспа гледаше картината.
Беше нарисувана от Грейс. Притежаваше осем нейни картини, но тази го вълнуваше най-много. Подозираше, че е портрет на Райън в последните му мигове. Спомените на самата Грейс от онази нощ бяха мъгливи. Тя не искаше да звучи помпозно, но това видение — портрет на млад мъж в гибелен кошмар — й се бе явило в нещо като творчески транс. Според нея й се явило в сън за онази нощ. Само в сънищата й се явявали някакви спомени.
Домът на Карл Веспа се намираше в Енгълуд, Ню Джърси. Навремето кварталът е бил буржоазен. Сега в единия край на улицата живееше Еди Мърфи. Самата къща на Веспа, някогашна собственост на Вандербилт, беше обширна и усамотена. През 1988 година по инициатива на тогавашната му жена Шарън старата сграда бе бутната и на нейно място бе построена друга, модерна за тогавашното време. С вид на куп стъклени кубове, наслагани произволно един върху друг. Беше с твърде много прозорци. Много гореща през летните месеци. Същински парник.
Но Шарън си беше отишла. При развода им не бе поискала къщата. Изобщо не бе поискала кой знае какво. Райън бе единственото нещо, което бе останало да ги свързва — дори повече след неговата смърт, отколкото приживе.
Веспа хвърли поглед към монитора за алеята. По нея се задаваше кола.
С Шарън си бяха мечтали да имат още деца, но не им бе писано. Оплодителната му способност се оказа ниска. Той, разбира се, не призна пред никого, дори подхвърли леки намеци, че вината е у Шарън. Колкото и да беше грозна мисълта, но Веспа сега вярваше, че ако бяха имали и други деца, трагедията с Райън щеше да бъде по-поносима. Проблемът при всяка трагедия е, че след нея човек трябва да продължи напред. Просто няма как иначе. Ако имаш деца, веднага го разбираш. Може да е дошъл краят на света, но сутринта трябва да станеш заради децата.
Накратко казано, за Веспа вече нямаше смисъл сутрешното ставане.
Излезе и изчака колата. Пръв слезе Крам с мобилния телефон на ухото. Последва го Уейд Лерю. Не изглеждаше уплашен. Изглеждаше странно спокоен. Крам му каза нещо, което Веспа не можа да дочуе, и се заизкачва по стълбите. А Уейд Лерю се заразхожда наоколо като отпускар.
Крам съобщи:
— Имаме проблем.
Веспа чакаше продължението, следейки с очи Уейд Лерю.
— Ричи не отговаря на радиотелефона си — доизказа се Крам.
— Къде е той на пост?
— В комби до училището.
— Къде е Грейс?
— Това не знаем.
Веспа изгледа Крам, който уточни:
— Беше три часът. Знаехме, че ще отиде да вземе Емма и Макс. Ричи трябваше да я проследи оттам нататък. Отишла е до училището — това го знаем, защото Ричи го съобщи по радиотелефона. И оттогава — нищо.
— Изпрати ли някого да погледне на място?
— Да, изпратихме Саймън да провери за комбито.
— И?
— Там си е. Паркирано на същото място. Но сега наоколо има ченгета.
— А децата?
— Още не знаем. На Саймън му се струва, че ги вижда в училищния двор. Но не смее да се приближи заради ченгетата наоколо.
— Трябва да намерим Грейс.
Крам сви рамене.
— Какво? — попита Веспа.
— Мисля, че направихте грешка. Това е.
И двамата замълчаха. Стояха и гледаха Уейд Лерю. Той се разхождаше с цигара в ръка. От най-високата част на парковия двор се разкриваше величествена гледка към моста Джордж Уошингтън, отвъд който се виждаха очертанията на Манхатън. Оттам Веспа и Крам бяха наблюдавали заедно кълбата дим, когато двете кули бяха сринати. Веспа познаваше Крам от трийсет и осем години. Крам беше най-добър с хладното и огнестрелното оръжие от всички, които Веспа бе виждал. Хората се плашеха само от погледа му. И най-закоравелите и жестоки психопати започваха да молят за пощада още преди да ги е докоснал.