Онази вечер не спаха заедно. От първия миг той знаеше, че Елинор е нещо повече от случайна свалка, затова реши да действа бавно. Освен това тя още живееше с родителите си. През следващите седмици я ухажваше. Канеше я на кино и вечеря. Скоро се влюби. Нямаше нищо странно, с Елинор се общуваше лесно. Весела и позитивна, жизнерадостна и с приятен характер. Мило и непринудено момиче. Пък и хубаво.
За първи път правиха секс в дома й, една вечер, когато родителите й ги нямаше. Той не беше девствен, нито пък тя. Беше много хубаво и той разбра, че тя е Единствената. С Елинор нищо не беше трудно. Когато той имаше да учи, тя с разбиране го оставяше на спокойствие. Имаше си много приятели, безброй занимания и кипеше от енергия. Покрай обучението той пътуваше из цялата страна, но идваше в Кируна възможно най-често, за да бъде при нея.
— Не искам да остана в Кируна до края на живота си — заяви Елинор, когато завърши гимназията.
Той я целуна по върха на носа.
— А къде искаш да идеш?
— В Стокхолм. С теб.
И така, когато произведоха Том в капитан, двамата се преместиха в Стокхолм. Купиха апартамент и се почувстваха пораснали. Елинор учеше в университета и понякога работеше. Том се скъсваше от бачкане. Случваше се да минават седмици, без почти да се видят.
Разбира се, имаха си разногласия, но коя двойка няма? След четири години заедно купиха годежни пръстени.
— Струва ми се толкова правилно, Том — каза тя, когато той сложи пръстена на ръката й.
За него нямаше съмнение, че ще бъдат заедно завинаги.
Животът си течеше. Елинор започна работа като учителка в едно централно стокхолмско училище, посещаваше различни курсове за допълнителна квалификация, намери си и друга работа. Той работеше все така здраво. Годините минаваха и макар той да прекарваше много време в чужбина на секретни операции, бяха като всяка друга стабилна градска двойка. Поне така си мислеше.
Един юнски ден миналата година Елинор облегна глава на рамката на вратата в кухнята, която току-що бяха ремонтирали. Погледна го и въздъхна.
— Том, трябва да говоря с теб.
В първия момент той не обърна внимание на странния й тон, мислеше за нещо друго. Вдигна очи от вестника и попита:
— Може ли по-късно? Чака ме много работа.
Тя скръсти ръце.
— Винаги имаш много работа. Искам да говорим. Сега. — Тя сякаш се подготвяше за нещо и той усети надвисналата катастрофа. — Бях с друг мъж.
Шокът беше като физически удар.
— С кого? — попита той, докато се бореше с чувството за нереалност.
— Няма значение.
— За мен има огромно значение. Сериозно ли е?
— Че спах с друг? Да, доста е сериозно.
И после тя заплака. Том се чувстваше странно изолиран. Наистина имаше много работа. Неговата фирма „Лоудстар Секюрити Груп“ се разрастваше с рекордно темпо, поемаха сложни операции, а един от клиентите им в Багдад току-що бе загубил служители при самоубийствена атака.
— He знам какво да кажа — промълви той безсилно.
— Не си ли ядосан? Нищо ли не изпитваш? Нищичко?
— Обичам те, Елинор. Какво повече да кажа?
Тя поклати глава.
— Ами тогава не казвай нищо. В това си най-добър. Искам да сложа край, Том, вече не се получава.
— Кое не се получава? Обясни ми. Моля те! Ще направя каквото поискаш.
— Само че вече няма значение.
Той не разбираше какво става. За него действително беше като гръм от ясно небе. Все още най-силното усещане беше за нереалност.
— Знам, че работя прекалено много.
— Не е само това. Решила съм.
— Моля те, Елинор. Не можеш ли да почакаш, не може ли да поговорим?
— Не знам дали има смисъл.
Телефонът му иззвъня. Обаждаха се от Ирак.
— Трябва да вдигна — каза той автоматично.
Тя го изгледа, но замълча, остави го.
През следващите два дни той работеше като машина. Елинор му изпрати есемес, че ще отиде при родителите си да помисли. Майка й и баща й го харесваха, Том също ги харесваше, затова сметна, че идеята е добра, може би щяха да я разубедят. В действителност обаче това беше последният път, в който се чуха за месеци напред. Дали би действал другояче, ако знаеше какво ще стане?
На следващия ден Том получи телефонно обаждане от приятеля си Дейвид, което доведе до заминаването му в Чад, въоръжена операция, катастрофа с хеликоптер в пустинята и плен. У дома го мислеха за мъртъв. Пътуването, което трябваше да отнеме само няколко дни и би трябвало да му отклони вниманието от кризата помежду им, промени всичко. Той се прибра в Швеция след четири месеца, чак през октомври. По това време Елинор вече беше дала под наем апартамента им, беше се върнала в Кируна и бе продължила напред.