Видя мъжете и двете момиченца. Груби мъжки юмруци около тънки детски китки.
— В името на Исус ти заповядвам да излезеш — прозвуча гласът на Уно Алто.
Той притисна кръст към челото на момичето. То плачеше тихо. Другото се разпищя. Есаяс замахна с библията си и го удари по главата. Другите мъже издаваха глухи звуци, сякаш напяваха.
Амбра не искаше да си припомня, но нямаше как да се предпази, когато я заляха спомените от собственото й минало. Боят с библията, ударите, шибането с колана. Абсолютната власт, която Есаяс имаше върху нея. Тя бавно пое дъх, издиша. Съсредоточи се върху настоящето. Не върху миналото. С разтреперани ръце извади телефона, трябваше някак да направи снимки.
— Извинете?
Гласът прозвуча зад нея и Амбра така се уплаши, че изтърва телефона и той издрънча на пода. Обърна се, взря се в сивокосата жена, която се беше промъкнала безшумно зад гърба й. Беше Ракел Свентин.
— Коя сте вие? Какво правите тук? — попита Ракел.
Амбра се опита да се наведе, за да си вземе телефона, но Ракел приближаваше, затова се изправи бързо.
— Как влязохте? Какво правите тук?
— Тук съм заради момиченцата.
— Да, горкичките. Дано този път успеем. Дяволът ги е обладал.
На Амбра й идваше да хване Ракел за раменете, да я разтърси.
— Те са деца. Не схващате ли какво им причинявате?
Ракел се уви в жилетката. Упорит блясък припламна в очите й. Амбра помнеше този блясък. Когато Ракел решеше нещо, никога не размисляше, ако ще да ставаше дума за принуждаване на сираци да ядат гранясала кървавица или че някой е обладан от нещо си.
— Правим го за тяхно добро. За душите им.
— Може да загинат. Да им останат травми за цял живот.
Тя помисли за собствения си влошен слух, за ударите, за психическия тормоз. Раните, които й нанесоха.
— Не мога да ги оставя да живеят в грях, никога не бих си го простила. Това е Божията воля.
Някога Амбра така се боеше от тази жена. Ракел беше превърнала детството й в ад по безброй начини. Тези сбръчкани сухи ръце я бяха зашлевявали, бяха й отнемали вещите, никога не я бяха утешавали, нито давали близост. Но самата Ракел често беше жертва. Беше значително по-млада от Есаяс, беше родила и отгледала децата му, беше приключила с образованието си след началното училище. Животът й беше изкривен и воден от страха. Въртеше се около библията и Есаяс.
— Ракел, те са деца — каза тя умолително.
— Точно затова. Децата са възприемчиви към злите духове. Вината е на съвременния свят.
Преди Амбра да успее да отговори, от стаята пак се чуха писъци.
— Ракел, трябва да им помогнем.
За миг Ракел сякаш се поколеба, но после погледът й угасна.
— Не — заяви твърдо, протегна се покрай нея и бутна вратата към стаичката.
Блъсна Амбра в гърба и тя политна навътре. Въздухът сякаш беше наситен със стрес и страх.
— Коя е тази? — попита Уно Алто.
— Вмъкнала се е в къщата.
Частица от Амбра искаше просто да побегне. Но тя видя надеждата в ужасените очи на децата и разбра, че не може да ги изостави. Постара се да изглежда възможно най-авторитетно.
— Дойдох да помогна на момичетата. Как се чувствате? — обърна се тя към двете деца, опита се да им покаже с поглед, че е на тяхна страна, че може да ги спаси от четиримата мъже из стаята. Усещаше Ракел някъде зад себе си, но не смееше да се обърне. — Не съм сама — предупреди.
Мъжете приближаваха.
— Тарек! — изкрещя тя и погледна към прозореца, питаше се дали той е навън, дали я чува.
Есаяс кимна рязко към вратата:
— Ракел, вън!
Другите също се насочиха към вратата и тя се помъчи да разбере какво са намислили. Есаяс я гледаше и в очите му гореше омраза. Стаята беше осветена само със свещи и когато той й обърна гръб и бутна вратата, една от тях падна върху черга, която се запали. Есаяс излезе последен от стаята и затвори вратата.
Амбра бързо стъпка чергата и потуши огъня.
— Няма страшно — успокои тя момичетата. — Вече не гори.
Чу как Есаяс пъхна ключ и заключи вратата отвън. Проклет дъртак! Съвсем беше откачил. Какво се надяваше да постигне с това?