— Приятелят ми е навън. Той ще ни пусне. Всичко ще е наред. Казвам се Амбра. — Тя се усмихна на момичетата, които я гледаха уплашено. — Така, я да видим сега — продължи тя и придърпа една щайга, оставена в ъгъла.
Постави я под прозореца и смъкна плата. Прозорецът беше вграден в стената и не можеше да се отвори. Тя заблъска по стъклото.
— Тарек! Ехо!
Дали Тарек се беше обадил в полицията? А дали му бяха повярвали? Пак затропа. Лицето на Тарек се показа зад стъклото.
Тя едва не се изсмя от облекчение, всичко щеше да се нареди.
— Момичетата са при мен. Заключени сме.
— Амбра, от къщата като че ли излиза дим. Можете ли да излезете? Трябва да побързаш.
Амбра усети безпокойство. Да не бяха запалили нещо някъде в къщата?
— Не, заключени сме.
Тя се обърна към стаята, видя ужасените лица на момичетата.
— Няма страшно — каза им твърдо.
Щяха да оправят всичко.
— Влизам — извика Тарек.
Лицето му се скри и след минута го чуха да дърпа бравата и да тропа по вратата.
— Избягаха, останахме само ние — извика той.
— Още ли гори?
— Опитах се да го изгася, но се разпространява твърде бързо. Възможно ли е старецът да е подпалил собствената си къща? Защо го прави?
Защото искаше да убие демоните. Защото я мразеше. Защото е изпаднал в паника.
— Трябва да излезете! Веднага! — извика Тарек.
— Не виждаш ли ключ? — попита Амбра.
Дълго мълчание.
— Не, никъде.
— Прозорецът — сети се Амбра. — Да разбием прозореца.
Тарек пак изчезна.
— Всичко ще се оправи — повтори Амбра и после Тарек пак се показа на прозореца.
Беше задъхан, изпотен. Тя го погледна в очите, почувства как паниката стяга корема й.
— Дръпни се — извика той.
В следващата секунда изрита прозореца. По пода паднаха парчета стъкло. Повя леден въздух.
— Излизайте, бързо.
Тя изведе момичетата едно по едно. Вдигна мършавите им тела през процепа, чу ги как изскимтяват, когато се порязаха.
— Хайде, Амбра — извика Тарек.
Само че беше невъзможно, тя го знаеше от самото начало, прозорецът беше твърде тесен за нея.
— Пожарната идва — каза той.
— Какво гори?
— Мисля, че някакъв диван. Пуши страхотно. Но скоро ще дойдат.
— Да. Трябва да свърша нещо, да потърся някакви доказателства. Тарек, обещай, че няма да влизаш. Димът е смъртоносен. Обещай.
— Недей така, Амбра!
— Обещай.
— Обещавам.
— И предай на Джил, че я обичам. И че знам, че и тя ме обича.
Джил трябваше да го знае, трябваше да знае, че не й се сърди.
— Амбра, не се предавай, пожарната идва. Всичко ще е наред.
В същия момент се чу експлозия. От горещината прозорците се бяха пръснали. Огънят вече щеше да се нахрани с кислород.
Тя не се беше предала, но се опитваше да гледа реалистично, макар от паниката гласът й да трепереше.
— Как са момичетата?
— Добре са. Какво става? Откри ли нещо?
Тя се огледа из така познатото помещение. Каква ирония! Отново да е заключена в омразното мазе.
Плъзна поглед по грубите лавици. Не виждаше нищо, нищичко, с което би могла да отвори вратата. Разкъса един кашон, вътре имаше само стари вестници. Наистина ли щеше да умре сега? Това ли беше всичко? Беше спасила момиченцата, това беше хубаво. Но й се искаше да беше постигнала повече, да беше станала нещо повече. Не искам да умирам!
Трябваше да каже на Тарек да предаде и на Том, че го обича. Ако не беше изпуснала телефона си навън, щеше да се обади, разбира се. На Том. На Джил. И на Елса. Може би дори на Грейс. Но за друг не се сещаше. Трагично. Чу истерично хълцане и осъзна, че идва от нея.
Забеляза малка кутия, покрита с прах, забравена в един ъгъл. Струваше й се страшно позната. Вгледа се по-отблизо. Възможно ли беше? Кутията, в която държеше нещата на мама и татко? Есаяс беше казал, че се е загубила, но явно я е откраднал, задържал я е и ето я сега тук.
Тя вдигна капака и се вторачи в съкровищата вътре. Видя лицата им на старите снимки. Докосна брачните халки и кадифената торбичка с… Напипа малкия несесер. Несесерът на татко със старинните часовникарски инструменти. Отвори го. Вътре имаше малък нож и дребни отвертки. Взе най-дългата, пъхна я в ключалката, закашля се, опита се да отключи, потта се стичаше в очите й. Изкрещя от безсилие, дълбоко си пое дъх и разбра грешката си. Димът навлизаше при нея. В мига, в който ключалката изщрака, тя усети как зрителното й поле се замъглява и рухна върху кутията.
62
Том беше получил от Елса адреса на къщата, където се намираше Амбра. Беше приземил хеликоптера в снега, взе шейната и потегли натам. Дали не надушваше дим?