Не беше успяла да поговори с Том, след като той я спаси от горящата къща, само размениха няколко кратки есемеса — а това беше безкрайно дразнещо.
Тя го беше прекъснала, докато той й казваше… нещо. Идваше й да заудря глава в бюрото. В момента, в който се развика на Тарек, осъзна какво се кани да й каже Том. А после беше твърде късно и тя не събра смелост да попита: „Стори ми се, че ми казваш, че ме обичаш, вярно ли е?“. Може просто да е изскочило неволно от устата му насред целия хаос. Тя беше пъзла и се срамуваше от това. Но по-добре пъзла, отколкото отхвърлена.
Отвори имейла, погледна писмата. Имаше някои критични читатели, но повечето я хвалеха. Получи се мейл и от Лорд_Брутал900. Тя се поколеба, но после го отвори:
Четох статията ти. Беше добра. Моля за извинение за всичко, което ти причиних, държах се ужасно. Няма да се повтори. Съжалявам.
Прочете съобщението два пъти. Нищо не разбираше. Вдигна очи и срещна погледа на Грейс.
— Чу ли, че Дан Першон иска да говори с теб? — подвикна тя.
— За какво?
Да те викат при големия шеф никога не вещаеше нищо добро.
Грейс само сви рамене и извърна лице.
Амбра затвори непонятния мейл и неохотно тръгна към ъгловия кабинет на Дан Першон. Гордееше се със свършеното. Ако той възнамеряваше да я изрита, поне щеше да си тръгне с високо вдигната глава. Решително почука на стъклената врата.
— Влез!
Амбра докара невъзмутимо изражение на лицето си и отвори вратата на луксозния офис, където беше влизала един-единствен път.
Дан Першон й махна да седне, говореше с някого по телефона.
— Доста си се потрудила — започна той, след като затвори.
— Да — отвърна тя само.
Похвала ли беше това, или критика? Не че имаше нещо за критикуване. Репортажът беше безупречен. Силен. С патос. Конфликт между малкия човек и държавата. Перфектната сензация. Идваше й да затропа нервно с крак, но се удържа, поизправи рамене. Тръгни си с високо вдигната глава.
— Грейс иска да го разтеглим няколко дни — продължи той.
— Да.
Дан се облегна назад на въртящия се стол и сплете пръсти.
— Не знам дали си чула, но в „Разследвания“ се отваря свободно място.
Тя го погледна смутено. Какво правеше той? Дали искаше да я дразни?
— Чух — каза неутрално.
— Говорих с шефа на отдела. И двамата сме на едно мнение. Мястото е твое, ако го искаш. Трябва да се гордееш със себе си, „Афтонбладет“ се нуждае точно от хора като теб.
— Не като Оливер Холм? — изтърси тя, преди да успее да си затвори устата.
Дан изглеждаше объркан.
— Не, това никога не е било на дневен ред, доколкото знам.
Той взе някаква плоска опаковка и извади четвъртита дъвка.
— Никотинова дъвка — поясни и я пъхна в устата си. — Отказах цигарите, ужасен навик. Е, това е. Трябва да си насрочим среща, за да съставим дългосрочен план. Желаем да те задържим в „Афтонбладет“, няма да губим една от звездите си заради конкуренцията. Така че ще трябва да обсъдим заплата, бъдеще и развитие. Как ти звучи?
— Звучи отлично.
— Добре тогава. Секретарката ми ще ти запише час. Това ми харесва. Искам повече жени в сайта. Живеем в нови времена, трябва да вървим в крак с тях. Да пишем повече за рака на гърдата и за тормоза над жени. Сещаш се. Повече феминизъм.
Амбра прие като лична победа факта, че се въздържа да не коментира това изказване.
След няколко минути тя излезе от кабинета на Дан, усмихваше се по целия път до бюрото си. Грейс вдигна очи:
— Добре ли мина?
— Доста — отвърна Амбра безгрижно.
— Браво, но сега трябва да работим. Затрупани сме с обаждания.
— Заради моята статия?
— О, да. Заради нея. Да действаме.
Чак към три часа Амбра успя да отскочи до тоалетната за първи път. Взе със себе си телефона и погледна профила на Джил в инстаграм. Тя беше на турне в Норвегия. Амбра написа коментар под снимката и добави сърчице. Почака.
Телефонът иззвъня.
— Съжалявам — започна направо Джил.
— Аз също. Можеш ли да ми простиш?
— Разбира се, но слушай, имам малко работа, трябва да бягам. Благодаря, че ми писа.
— Благодаря, че се обади.
Амбра остана на тоалетната. С Джил отново бяха сестри. Това беше нещо ново — можеха да се карат, да си наговарят ужасни неща, но после да се одобряват. Може би другите хора се учеха на тези отношения автоматично, знаеха, че е човешко да се държиш глупаво, и си прощаваха, за нея обаче беше направо революционно. Вероятно и за Джил. Тя си изми ръцете и се върна на бюрото си.