Към шест часа вечерта Амбра забеляза, че Грейс я гледа умислено. В седем и петнайсет тя дойде при нея:
— Работното ти време свърши преди петнайсет минути. Прибирай се.
— Ама… — Амбра изобщо не искаше да се прибира, а и Грейс никога нямаше нищо против тя да работи извънредно.
Сега обаче лицето на Грейс беше твърдо:
— Това е заповед. Тръгвай.
Докато стоеше в асансьора, Амбра усети колко е изморена. Избягваше да поглежда в огледалото, знаеше, че има грамадни сенки под очите, че е изцедена и има леко маниакален вид от прекалено многото кафе и прекалено малкото… ами, всичко друго, от което се нуждаеше. Закопча си якето и притисна чантата с лаптопа плътно до себе си.
Отвън стояха няколко от готините типове. Пушеха в студа и изглеждаха някак изгубени, откакто водачът на стадото ги беше изоставил. Амбра ги подмина, позволи си злобен беззвучен смях. Беше ги сложила в малкия си джоб. И то с репортаж за жени и деца. И им беше откраднала под носа най-атрактивната работа в целия вестник. Ура за Амбра Винтер! Искаше й се да имаше с кого да го отпразнува.
— Здравей! — чу познат тих глас.
Амбра спря рязко. Реши, че от преработване и недоспиване получава халюцинации.
Само че наистина беше той.
Том.
Стоеше тук. Пред нея. В Стокхолм. И изглеждаше както винаги. Фантастично красив. Едър и облечен в черно, впечатляващ и мъжествен.
Спогледаха се.
— Здравей! — промълви тя накрая и се зачуди дали го е казала така задъхано, както се чувстваше. — Не знаех, че си в Стокхолм.
— Имаш ли време да си поговорим?
— Откъде знаеше кога свършвам работа? — почуди се тя, но после се сети. — Грейс?
— Да.
— Можеше да се обадиш. Или да пишеш.
Той сви рамене. Стоеше поне на метър от нея и все пак Амбра сякаш го усещаше по себе си, върху себе си. Топлата му кожа и мириса му. Твърдата черна коса под пръстите й, наболата брада върху бузата й. Какво искаше той? „Да си поговорят“? Какво значеше това?
Том вдигна ръка, държеше ключове за автомобил:
— С колата съм, какво ще кажеш?
Тя кимна. Той й отвори вратата. Якетата им се потъркаха едно в друго, когато тя мина покрай него, Амбра затвори очи, вдиша добре познатия аромат и после се настани на предната седалка. Том заобиколи, влезе в колата, запали двигателя и потегли.
— Къде отиваме? — попита тя, когато видя, че поеха към Кунгсхолмен.
Истината беше, че се чувстваше твърде уморена да води сериозни разговори, твърде мръсна и твърде изтощена от работа. А и той мълчеше, беше потънал в себе си.
— Том, аз…
— При мен — отвърна той кратко.
Амбра се загледа през прозореца, не знаеше какво повече да каже.
Том паркира, слезе и й отвори вратата. Тя го последва във входа и после в асансьора. Качиха се високо, високо горе. Въздухът в малката кабина беше толкова тежък, толкова спарен, че тя едва дишаше. Том протегна ръка към нея, буквално я удари ток, тя се наведе към пръстите му. В този момент асансьорът спря и ръката му увисна във въздуха.
Том й направи път да мине първа и й се стори, че той си пое дъх, когато минаваше покрай него. Не разбираше тази странна атмосфера.
Том отключи пътната врата, на която пишеше „Лексингтън“, взе връхните й дрехи, окачи ги, влезе навътре в апартамента и каза:
— Това е холът.
— О! — възкликна тя, като видя прозорците.
Отиде при тях, докато той палеше свещи в големи фенери. Прозорците бяха високи, с ниски первази. Никакви растения, никакви завеси, като цяло стаята беше гола. Но не студена, просто сдържана и мъжествена, точно като Том. И гледката към канала и двореца Карлберг, към града в далечината и проблясващите градски светлини беше прекрасна.
Тя се обърна.
— Невероятно красиво е — въздъхна и се запита дали той е живял тук с Елинор.
Нямаше такова усещане. Тук нямаше нищо женствено. Този апартамент навяваше мисли единствено за Том. Лавици с книги, големи модерни мебели, възглавници и одеяла, които изглеждаха чисто нови. Тя подуши въздуха.
— Нещо ухае страхотно — забеляза и червата й изкъркориха.
— Предположих, че ще си гладна. Скоро ще е готово — отвърна той.
В единия край на хола имаше висок плот, а зад него се виждаше кухнята. Том се скри зад плота, отвори голям хладилник и се върна с ледена бира. Пръстите им се докоснаха, когато й я подаде. Тя я прие. Не искаше да се надява. Но все пак… Така щеше да бъде, ако имаше някого в живота си, мъж като Том. Някого, при когото да се прибира вечер, който й готви, който пали свещи и й носи студена бира. Това бяха опасни фантазии — да иска да бъде важна за някого. Гледаше го, взираше се в тъмните очи. Изглеждаше сериозен, почти строг и тя нямаше представа за какво мисли и какво чувства. Надигна бирата към устата си, отпи. Каквото и да се случеше тази вечер, щеше да запомни хубавото. И да си припомня, че е компетентна професионалиста, уважаван журналист. Че може да преживее всичко. Избърса си устата с опакото на ръката.