Тя примигна. Лицето ù беше овладяно, но очите ù припламнаха, макар и само за миг – сякаш истинските ù чувства за миг са се показали на повърхността, но са били решително изтласкани. Тя започна отначало, този път бавно и ясно, все едно говори на дете.
– Имаш пълно право да постъпваш както намериш за добре. Парите са си твои, наясно съм. Но бих искала да те помоля за извинение. И се надявам, че все пак ще бъдеш в състояние да схванеш цялостната картина. Че действията ти влияят не само върху мен, но и върху хиляди хора. Хора от плът и кръв.
Александър се почеса по челото. Нищо не разбираше – като че ли Изабел му говореше на някакъв отдавна отмрял език.
Той отвори уста, но веднага я затвори, тъй като тя продължи:
– Няма да е преувеличение да наречем това катастрофа за засегнатите. Станалото между нас, както казах… бих искала да върна времето назад. Но това тук е много по-сериозно, особено за децата. Факт е, че въпросът е на живот и смърт.
Тя извади папки и започна да нарежда на масата страници с колони числа и снимки на недохранени деца и нещо като болнични легла.
– Изабел… – продума Александър и прочисти гърло, – извини ме, сутринта ми беше тежка и не разбирам за какво говориш.
Тя отпусна ръце на коленете си и дълго го гледа. Пое си дълбоко дъх. Бузите ù леко поруменяха. Появи се бръчка между веждите ù, които иначе бяха пленителни. Огненочервени на фона на бледото чело. Беше такава красавица, с която би могъл – направо го виждаше – да се появи ръка за ръка в някой от нюйоркските клубове. Или още по-хубаво: Изабел под него, в леглото му или върху килимчето пред камината. По дяволите, докато се беше отнесъл, тя пак беше заговорила. Застави се да се съсредоточи.
– Ние сме напълно зависими от дарителите.
– Окей – смънка той, без да разбира какво общо има това с него. Мигна няколко пъти, щеше му се кофеинът, с който се беше наливал цяла сутрин, някак да можеше да разнесе мъглите из мозъка му. – Значи, ако съм разбрал правилно, някъде липсват някакви пари? – обобщи той, но още докато говореше, усети, че е пропуснал основен момент.
Изабел замига яростно. Свитите устни прогониха и последните остатъци от професионалното ù изражение.
– Нека повторя най-важното – процеди тя и се хвърли в нов монолог за глад, деца и пари.
Този път Александър се постара да слуша внимателно. Независимо какво мислеше за него Изабел, той не беше бавноразвиващ се. И сега най-сетне успя да дешифрира думите ù.
– Давали сме пари на организацията ти. А сега сме престанали. И ти си… ъъъ… разстроена – избра той в крайна сметка.
– Знам, че си го направил за отмъщение. Но аз…
– Отмъщение? – прекъсна я той.
Вече съвсем нищо не схващаше.
– Ами да! Задето аз…
Тя леко се изчерви. Възможно ли беше да го възбужда жена, която поруменява? Но иначе тя приличаше на амазонка, а тази уязвимост само я правеше още по-секси.
– Защото се държах лошо.
– Лошо? Аха, имаш предвид, когато ми каза да си го начукам? – попита той услужливо. – Или когато ми обърна гръб на Арланда? Или може би когато се престори, че не говориш шведски? Извинявай, но стана толкова пъти, че не съм сигурен кой точно имаш предвид.
Руменината се беше разляла към шията ù. Кожата ù беше почти прозрачна, бяла като коприна и сметана, изпъстрена със златисти лунички.
– Значи причината да дойдеш тук да ми крещиш… – продължи той.
– Не крещя – прекъсна го тя.
– Причината за този разговор е: ти си казала нещо грубо, аз съм се скапал, спрял съм парите за фондацията ви и съм предизвикал масова смърт сред децата в Африка? – обобщи той.
– Не цяла Африка. Чад.
– Натам ли беше тръгнала, като се видяхме на Арланда?
– Да.
– Тогава каза Африка – посочи той.
– Предположих, че не знаеш къде е Чад – отвърна тя кисело.
– Хм.
По-голямата част от думите ù му бяха напълно непознати, но какво ли знаеше той. Доста от събитията през последната половин година му се губеха.
– „Медпакс“ развива изключително важна дейност в Чад. Но ние сме малка организация и следователно уязвима. Искрено съжалявам, че те обидих. Бих искала да ти покажа как работим.
Тя взе да вади още папки от платнената си чанта и Александър вдигна ръка да я спре:
– Умолявам те – изстена той. – Само не още документи.
Тя спря и му се усмихна сковано:
– Можеш ли поне да помислиш над казаното?
– Обещавам.
Тя го изгледа с подозрение:
– Това е наистина важно.
– Казах, че ще помисля – сопна се той.
Може би защото току-що беше прекарал цяла сутрин с четирима изпълнени с презрение мъже, чиито семейства вероятно той издържаше. А може би просто нямаше опит с жени като Изабел. Но така или иначе, главата му взе да тупти и цялата тази враждебност му идваше в повече.