Не беше дошъл в Стокхолм, за да го обиждат хора, на които не е навредил по никакъв начин. Поне не нарочно.
– „Медпакс“ започна няколко кампании за ваксиниране. Вършим извънредно важна работа срещу маларията, срещу недохранването. Ние…
– Изабел, ще помисля! – прекъсна я той.
Ако чуеше само дума още за умиращи деца и героични лекари, щеше да се пръсне.
– Това не е някакво глупаво хоби. Нашите лекари променят света. Трябва да разбереш, че…
Александър се изтегна на стола. Отпусна ръка върху масата и я погледна.
– Проблемът е, че нищо не трябва да правя.
Той все още не беше съвсем сигурен за какво всъщност става дума, все още беше твърде пиян, но поне му беше ясно, че говорят за много пари, които тази насилено учтива лекарка искаше да му измъкне.
– Ще проверя, както казах вече няколко пъти.
Идваше му да добави още, че елементарната логика подсказва да не демонстрираш презрението си толкова явно пред хора, от които се мъчиш да изкопчиш пари. Точно сега обаче нямаше сили за спорове.
– Все пак мисля… – започна тя.
– Стига – каза той кратко, изправи се и се постара да не обръща внимание на световъртежа. Може би трябваше да хапне нещо. – Ще ти се обадя – добави възможно най-решително.
Тя сякаш искаше да каже още нещо, но премълча, събра си книжата, напъха ги в избелялата чанта и се изправи.
– Благодаря за отделеното време!
Подаде му ръка. Александър я пое и се ръкува възможно най-делово, макар да почувства внезапен импулс да вдигне ръката ù към устните си и да я целуне. Задоволи се с това да я гледа, докато се ръкуват. Тя имаше дълги пръсти, отрязани нокти, никакви бижута. Ръце на компетентен лекар.
– Ще ти се обадя – повтори той.
Изабел издърпа ръката си и се обърна към вратата със захабената чанта през рамо. Шлиферът леко прошумоля.
Той побърза да ù отвори вратата.
Тя го изгледа продължително и макар да не каза нищо, Александър прочете в сивите ù очи – съвсем същия цвят като на облачен ноемврийски ден, – че и без това ниското ù мнение за него се е потвърдило още повече след днешната им среща. Колкото и да бе необичайно, това го разстрои.
– Довиждане, Изабел – рече тихо.
Тя си тръгна, без да каже и дума, и той дълго гледа след нея.
4
Изабел покани следващата пациентка – жена на нейната възраст, чиито проблеми бяха свързани отчасти с безсъние и стрес, отчасти с майка ù. Докато слушаше разказа на жената, лекарката си помисли, че и тя самата има нужда от помощ по същите причини. Поколеба се дали да не я изпрати при психолог, но реши да се въздържи, като същевременно установи, че колкото и да се старае, не успява да се отърси от ужасното чувство, че не се е представила особено добре на вчерашната среща с Александър де ла Грип.
Написа рецепта, препоръча по-редки контакти с майката и повика следващия пациент. Но при всичките си усилия да се съсредоточи върху работата не можеше да се отърве от неприятното усещане, че се е провалила. Наистина.
„Как е възможно“, питаше се, докато мереше кръвното на пациента и му изписваше лекарство против болки в корема. Тя, която беше известна със своя такт и спокойствие. Все при нея изпращаха всички истерични и придирчиви пациенти, все тя успокояваше измъчените медицински сестри и затрупаните с работа лекари в Африка, все тя четеше лекции в медицинския университет за важността на социалните умения. А сега се натрапи на Александър де ла Грип и се държа като нацупена тийнейджърка. В лъскавия му офис. В богаташката му фондация, от която зависеше оцеляването на „Медпакс“.
Коя дума я описваше най-добре?
Смотана.
Беше се притеснила. Александър се държа толкова мило, че я хвана неподготвена. Никой мъж няма право да изглежда толкова добре, направо е неестествено. Въпреки разрошената руса коса, наболата остра брада и омачкания костюм, той беше толкова привлекателен, че ù беше трудно да го гледа, без лицето ù да пламне. На всичкото отгоре беше богат и с благороднически произход. Не просто богат, ами богат, та богат. Не че тя някога си бе правила илюзии, че животът е справедлив, но това вече беше прекалено. Как можеше да е толкова отвратително несправедлив? Чашата направо бе преляла, когато видя кръвясалия му поглед и усети вонята на алкохол. Как имаше очи да стои в собствената си фирма, сред служителите си, в този вид? Все едно през последната седмица не бе правил друго, освен да купонясва, докато тя се бореше за оцеляването на „Медпакс“. Просто ù дойде в повече. Затова се остави да ù повлияят неща, на които не биваше да обръща внимание, позволи дребнавите ù лични чувства, които нямаха място там, да контролират държането ù, и резултатът се оказа катастрофален. Тя затвори вратата, взе телефона, въздъхна дълбоко и набра Лейла.