Александър изучаваше възможно най-обективно майка си, която се беше спряла да поздрави приятелка. Светлосиня рокля с подходяща шапка върху русата коса, гладка кожа, дискретно съвършенство. Изглеждаше като всяка друга аристократка. Как е възможно една наглед толкова обикновена жена някога да е събуждала толкова силни чувства у него? Александър още помнеше как като дете копнееше за вниманието ù. Как тя му обясняваше – когато беше на пет и на шест, и на седем години, – че мама не може по цял ден да стои при него и да го прегръща, че мама си има собствени нужди, че Александър трябва да престане да я задушава. Той дълго беше приемал тези думи буквално и беше умирал от страх да не задуши майка си, без да иска. Пъхаше ръце дълбоко в джобовете си и чакаше.
– Здравей, мамо! – поздрави Наталия, когато Ебба дойде при тях.
Ебба сякаш понечи да прегърне Наталия, но в крайна сметка се задоволи с непохватно потупване по рамото. Усмихна се – даже изглеждаше искрено – на гукащата Моли, поздрави брат си Евгений с кимване и накрая се вторачи в Александър.
Той се подготви за удара, но нейните сини очи се напълниха със сълзи.
– Александър! Прекрасно е, че те виждам.
Усети вълна от неприязън, както винаги, когато тя симулираше някаква близост, която синът вече не желаеше. Затаи дъх, постара се да не вдишва добре познатото ухание на парфюма ù – винаги „Уайт Линин“, който той ненавиждаше.
„Щеше да е много по-лесно, ако не бе съществувало време, в което искрено я беше обичал“, помисли си той и леко се поклони.
– И аз се радвам да те видя, скъпа майко.
Ебба не показа с нищо да е усетила иронията в гласа му. Просто направи още една крачка към него и по този начин пристъпи в личното му пространство. Александър се вцепени. Ебба рядко се вълнуваше от нуждите на другите, но този път сякаш усети, че е прекрачила някаква граница. Поколеба се, примигна притеснено и се обърна към Моли.
Александър въздъхна с облекчение.
Докато камбаната в стария параклис биеше, гостите изпълваха скамейките. Свещеникът, който щеше да извърши церемонията, се оказа жена и Александър се зарадва как голямата му сестра по всички възможни начини хвърля ръкавицата на предразсъдъците, които все още преобладаваха в тяхната класа. Музиката проехтя и той леко настръхна. Като малък обичаше да играе в параклиса, слънчевата светлина, която проникваше през цветните стъкла, го хипнотизираше, акустиката, заради която и най-слабият звук проехтяваше в цялата църква, го плашеше. Като деца прекарваха летата си почти изцяло в Гюлгарн и той се замисли за дългата кестенява коса на Наталия, за конете, които тя обожаваше, за децата, с които играеха. Някои от тях присъстваха днес, вече зрели хора със собствени семейства. Помнеше какво правеха като малки, но не и усещането. Дали е бил щастлив? Колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни и това го притесняваше.
Музиката затихна и Наталия и Дейвид занесоха Моли до старинния купел. Кръстниците, Аса Белке и Майкъл Шамон, стояха тържествено до тях. Моли запротестира шумно, когато поръсиха главата ù с вода, и родителите ù се втурнаха да я успокояват.
Очите на Ебба блестяха и тя избърса ъгълчетата им с носна кърпичка. Може би майка им все пак беше простила на Наталия, задето се омъжи за Дейвид, мъжът, който отне на Ебба най-обичното ù нещо – позицията ù в обществото. Александър затвори очи в опит да се пребори с вълната от паника, която го заля. Не искаше да бъде тук. Не искаше да седи и да се преструва, че е част от всичко това.
След кръщенето стисна ръката на Дейвид Хамар. Не бяха се виждали от сватбата, а тогава Александър присъства само защото младоженецът го завлече насила.
– Благодаря, че дойде, Александър – рече Дейвид.
Не каза нищо повече, но дали в суровия му поглед не се четеше укор? Александър промърмори, че церемонията била чудесна, но после бързо се отдръпна, имаше нужда да увеличи разстоянието между себе си и семейството и онова, което си въобразяваше, че чете по лицата им. Той се измъкна навън, излезе на задната тераса, облегна се на една каменна колона и се загледа в езерото.
– Как се чувствате?
Отново беше Джина.
– Просто лека семейна свръхдоза. След всичко това ще ми трябва нещо по-силно от шампанско.
Погледът му се плъзна по тялото ù. Тя носеше съвсем проста рокля под престилката. Меки платнени обувки.
– Какво ще кажеш, като си свършиш работата, да се измъкнем оттук?
Тя се усмихна леко:
– Не, благодаря. Поласкана съм. Май. Но харесвам работата си, а би станало твърде сложно.