– Няма защо да го усложняваме – махна с ръка той.
Но възражението му беше изказано с половин уста. Не искаше да разваля отношенията си с Джина. Харесваше я, но по-скоро като малка сестра. Плюс това тя заслужаваше нещо повече от обезверен циник като него.
– Освен това довечера трябва да уча – добави тя.
– Аха. Извинявай, нямах представа, че учиш. Какво?
– Медицина. Втори семестър. – Тя го каза гордо, но и леко предизвикателно, сякаш очакваше той да постави решението ù под въпрос.
Очевидно тези дни навсякъде го преследваха лекарки.
– И какво, значи ще станеш докторка?
– Да, след време.
– За да помагаш на хората и тъй нататък? – ухили се той.
Джина присви очи и изведнъж му напомни за Изабел Сьоренсен. Същата почтеност.
– Трябва да вървя.
– Успех, Джина! – пожела той, този път съвсем искрено.
Тя се поколеба, прехапа устна.
– Просто смятам, че е задължение на всеки човек да помага с каквото може. Никога не е твърде късно за това.
Тя му обърна гръб.
Александър остана на терасата. Извади пакет цигари от вътрешния си джоб, запали една и издиша дима към ясното пролетно небе.
Да му се не види, какво изпитание беше този ден!
6
– Какво правиш тук? – Лейла се вгледа в Изабел над очилата с рогови рамки.
– Работих през уикенда – отговори Изабел. – Имам страшно много извънредни часове. Това ми е свободният ден.
Лейла скръсти ръце.
– Точно за това говоря. В такъв случай защо не си почиваш? Спи или чети като нормален човек. Иди на йога.
– Мразя йога. И мразя хора, които ходят на йога.
– Да, противни са – съгласи се Лейла. – Но какво правиш?
Изабел показа папката, която разлистваше.
– Стари спомени. Знаеш ли, че на практика аз израснах тук?
Дълго преди Лейла да дойде и да се заеме с оптимизиране и модернизиране, офисът на „Медпакс“ беше спокоен и мирен оазис за едно самотно момиче. От единайсетгодишна възраст до последните тийнейджърски години Изабел идваше тук след училище и си пишеше домашните. Старите дами, които обикновено решаваха кръстословици или говореха по телефона, я черпеха с чай и сладкиши, след което тя се прибираше у дома в празния апартамент и си приготвяше вечеря. Тук се бе чувствала по-близо до майка си, която по онова време денем изпълняваше задълженията си на главен лекар, а вечер беше готова да свърши всичката работа на света само и само да не общува със собственото си дете. Когато влезе в университета да учи медицина, Изабел се изнесе и реши да се справя сама с живота. Майка ù очакваше от нея да последва стъпките на дядо Анри и нейните собствени, да стане хирург и да работи за „Медпакс“. Вместо това Изабел се присъедини към Лекари без граници и специализира обща медицина. Погледнато като бунт, не беше кой знае колко впечатляващо, тя го съзнаваше. А и все още обичаше да идва тук. Да гледа снимките на дядо си по стените. Да се усмихва на наградите в рамки, които „Медпакс“ е печелила през осемдесетте и деветдесетте години, времето, когато светът на благотворителността процъфтяваше – нерегулирана дейност, за която всичко необходимо беше един харизматичен лидер с умение да си сътрудничи с другите.
– Доброто старо време, когато мама беше във вихъра си – каза Изабел. – Тя беше наистина впечатляваща някога. Днес е трудно да си представиш колко я биваше. Колко здраво се трудеше, колко умела беше в събирането на дарения. Преди да остарее и да вземе да се кара с всичко живо.
Лейла се облегна на рамката на вратата и се вгледа в нея със сериозно изражение.
– Затова ли си тук? Заради Бланш?
– Не знам. Винаги казвам на пациентите си да поставят собствените си нужди на първо място. На теория знам, че така е правилно.
Лейла сви рамене.
– Несъмнено съществуват безброй кариеристи, които са експерти в това да поставят себе си на първо място. Особено някои хора трябва да осъзнаят, че светът не се върти около тях и техните нужди. Но, разбира се, някои пък трябва да се научат да се грижат за себе си. Да не им пука за чуждите очаквания какво трябва да правят.
Изабел затвори папката. Облегна се на стола и въздъхна раздразнено.
– Слушам какво казваш и сама го проповядвам на всички. Но, Лейла, едно не разбирам. Ако е правилно да правиш каквото сам искаш, защо толкова често го чувстваш като нещо нередно?
– Защото има разлика между краткосрочните и дългосрочните последици. Струва ти се нередно да правиш онова, което е добро за теб самия. Измъчват те угризения, чувстваш се себичен. Само че е опасно да се подчиняваш на подобни емоции. Трябва да мислиш за дългосрочните последици.