„Бъди силна, Изабел. Бъди достойна. Учтива.“
Покажи им, че имаш достойнство.
Тя седна, кръстоса крака, разтри лицето си и приглади косата. Методично се застави да си припомни уроците от следването. Първи семестър – „Здравият човек“. След това щеше да преповтори всичко, научено на курса по безопасност. И накрая, ако не я болеше твърде силно, щеше да се помъчи да направи нещо като физическа тренировка. Може би. Изабел почти се усмихна. Дори пленничеството не можеше да я накара да постави тренирането на първо място.
Вратата се отвори без предупреждение.
Наложи ù се да отвърне лице и да замижи. От светлината болеше прекалено силно. Мъжът, който отвори вратата, крещеше, но тя трудно разбираше този диалект. Той влезе и я задърпа за косата, докато очите ù се насълзиха.
Отделни фрази и фрагменти от курса танцуваха из главата ù. Ако започнат да се отнасят с вас по-лошо, става сериозно, значи са решили да се отърват от вас. Само че те я биеха непрекъснато, заплашваха я и моряха от глад. Как да прецени дали отношението им се е влошило?
Опитайте се да ги накарате да гледат на вас като на човешко същество. Истерията заплашваше да надделее. Трудно беше да се опитваш да изглеждаш като човешко същество, когато непознат мъж ти завърже очите, а друг притисне студен метал до слепоочието ти и изкрещи нещо, което звучи като „Сега ще умреш“.
62
Александър и снайперистът, който пристигна заедно с останалите от екипа на Том, слязоха от тъмнозеления лендроувър на уреченото място в пустинята. Снайперистът се представи като Кил Бил, изглеждаше на не повече от двайсет и две години и косата му беше бялоруса. Не говореше много, но Том каза, че е един от десетте най-добри снайперисти в света, а Александър не се интересуваше от друго.
След като слязоха от колата, пропълзяха под прикритието на нощта последните петстотин метра до хълмовете, от които щяха да наблюдават селото в пустинята.
Ако забележеха Изабел, Том и останалите от екипа щяха да нападнат в рамките на четирийсет и осем часа. Това беше минималното време, достатъчно да се подготвят и да координират атаката.
Александър и Кил Бил се спотаиха зад хълмовете. Придърпаха над себе си камуфлажната палатка, извадиха мощни бинокли за нощно виждане, локализираха селото и започнаха наблюдението. Докато мразовитата пустинна нощ преминаваше в оранжево разсъмване, Александър предаваше на Том по радиостанцията малкото, което виждаше.
Когато слънцето изгря, селото се размърда. Кучетата се пробуждаха, от една от колибите се вдигна пушек, излязоха хора. Александър броеше. Отново и отново. Жени. Деца. Млади мъже. Старци.
Том и екипът му легионери се намираха на разстояние двайсет километра. Приемаха цялата информация и Александър предполагаше, че чертаят модели в пясъка и разработват различни сценарии, докато чакат. „В това отношение войната прилича на покера – мислеше си той. – Колкото повече знаеш за противника, толкова по-добре.“
– Но не можем да нападнем селото, ако не сме сигурни, че я държат в плен там – каза Том мрачно.
Александър беше длъжен да се съгласи. Неохотно.
– Как е Мариус?
– Хлапето ли? Нищо му няма.
Александър искаше да попита още нещо, но Том изчезна, затова той прие цигарата, която Кил Бил му подаде, запали я и издуха дима.
Часовете минаваха, слънцето изгаряше, насекомите ги лазеха. Пиеха топла вода, която имаше вкус на химикали, но поне отмиваше пясъка от зъбите.
Александър слушаше разговорите в слушалките. Водеха се на отсечен жаргонен английски със силен акцент и вплетени отделни френски фрази.
Изведнъж в обсега на бинокъла му се появиха двама войници от селото, облечени в камуфлажни дрехи и с автомати в ръце. Вървяха към най-далечната колиба. Александър ги следеше с бинокъла. Отвориха вратата и потънаха в ниската глинена колиба. Той чакаше. За пръв път около тази постройка имаше някакво движение. Вратата се отвори отново и двамата мъже излязоха. Между тях имаше нещо.
– Тя ли е? – попита Кил Бил, който гледаше през мерника от друг ъгъл.
Александър искаше да му каже да свали снайпера, да не рискува Изабел да пострада при кръстосан огън, но в същия момент я видя. Червена коса. Дълъг кафтан, подобен на носените от повечето селяни, неописуемо мръсен. Тя висеше безжизнено между тях, краката ù се влачеха по земята.
– Тя е – потвърди той. – Жива ли е?
И в този момент я видя да се закашля, да се надига. Един от мъжете я разтърси и след това и тримата хлътнаха в друга колиба. Александър стисна зъби и докладва по радиостанцията.